Без да спира, Осару се втурна изведнъж във водата и закрачи буйно из нея. Шумът, който самият той правеше, газейки из водата до колене, му пречеше да долови всякакви други звуци; той се огледа да види дали е преследван, едва когато стъпи на отсрещния бряг на залива. Там се спря, обърна се назад и с досада забеляза, че кучетата пореха водата като хрътки, погнали някой елен. Те бяха вече към средата на заливчето. Изглежда, че бяха се колебали няколко минути, преди да навлязат във водата, и това бе дало на Осару известна преднина, инак те щяха да стигнат отсрещния бряг заедно с него. Но и сега скоро щяха да го настигнат.
За миг Осару се подвоуми дали не би било по-добре да хвърли товара си и да изтича към хижата. Но мисълта, че трябва да отстъпи пред една шайка диви кучета, накърняваше премного ловджийската му гордост и като свърна изведнъж в пътеката, той забърза напред с товара на гръб. Оставаше му още малко път до колибата. Надяваше се, че ще може да се прибере в нея, преди неговите преследвачи да се решат да го нападнат.
Той забърза напред, крачейки с всички сили. И отново дочу шума на ситните стъпки, ръмженето, лаенето и джавкането на дивите кучета след себе си. Отново почувства сякаш топлия им дъх до петите си. И ето че изведнъж големия бут на рамото му като че започна да става все по-тежък и по-тежък, докато съвсем неочаквано се свлече на земята, поваляйки и Осару по гръб. Няколко кучета се бяха хвърлили на месото и го бяха съборили заедно с носача му.
Но Осару скочи на крака и като грабна един прът, който за щастие се намираше наблизо, започна да го размахва наляво и надясно, като същевременно проглушаваше гората със силните си викове.
Последва страшна бъркотия — кучетата отчаяно се бореха, захапваха пръта с острите си зъби и се хвърляха върху ловеца, когато им се удадеше случай. Осару обаче си служеше със своето импровизирано оръжие така добре, че дълго време разярената глутница не можеше да се приближи до него.
Но той беше вече доста изтощен: без съмнение след няколко минути щеше да бъде принуден да се предаде и тогава както той, така и говеждият бут, бързо щяха да изчезнат от лицето на земята. Но преди да се случи това той видя как едрата шарена фигура на Фриц се хвърли сред кучешката шайка. След Фриц вървеше господарят му Карл, който скоро откри огън с двуцевната си пушка и разпръсна разбойническата банда като стадо овце, поваляйки няколко от тях пред краката на Осару.
Скоро след пристигането на Карл и Фриц сражението завърши и Осару беше избавен от смъртна заплаха. Осару обаче се закле да отмъсти на дивите кучета.
Глава XLI
ОТМЪЩЕНИЕТО НА ОСАРУ
Осару беше така озлобен срещу дивите кучета, че реши да не си ляга, докато не отмъсти на цялата глутница, а Карл и Гаспар умираха от любопитство да узнаят какво ще прави индусът. Те предполагаха, че през нощта кучетата сигурно ще се навъртат около хижата. Вярно, че сега техният лай се чуваше наблизо, но все пак — как биха могли да бъдат унищожени до едно, както се заканваше да си отмъсти индусът? Едва ли заслужаваше да се хабят барут и сачми по такива недостойни животни; освен това, ако Осару стреля по тях в тъмнината, това не значеше, че ще улучи дори един-единствен пес.
Дали пък Осару не възнамеряваше да стои буден през цялата нощ и да ги избие със стрелите си? И със стрели едва ли би повалил някои от тях; а от думите на Осару бе явно, че той възнамеряваше да прави някакво масово жертвоприношение! Очевидно за тази цел нямаше нужда от лък и стрели. Тогава как щеше да си отмъсти на всички веднъж завинаги, както се бе заклел?
Те не знаеха да съществува някаква клопка, в която може да попадне повече от едно куче; а при това приготовляването на такова най-грубо средство за лов щеше да им отнеме доста време. Вярно, че от трупите наоколо можеше да се стъкне набързо клопка, наречена „смъртоносно падане“, но тя щеше да притисне само една жертва, освен ако Осару останеше буден през цялата нощ, за да я нагласява отново след всеки улов. Освен това хитрите кучета може и да не се приближат до клопката, след като едно от тях е станало жертва пред очите им.
Карл и Гаспар не можеха да предугадят какво възнамеряваше да прави Осару, но от опит знаеха, че той си има някакъв план и затова не му досаждаха с въпроси, а мълчаливо наблюдаваха работата му.
Осару започна приготовленията си, като изряза от бубала всичките сухожилия, до които можеше да се добере. Извади и жилите на лаещия елен, който Гаспар бе убил рано сутринта; други пък обра от крайниците на яковете, които бяха довлекли до хижата още неодрани. Скоро Осару държеше в ръце цял сноп сухожилия, от които след като ги изсуши на огъня, изсука, както си знаеше, тънки, но здрави въженца; всичко на всичко около двадесет броя. Разбира се, под негово ръководство Карл и Гаспар му помагаха. Тия животински влакна, майсторски изплетени и изсушени пред огъня, скоро заприличаха на здрава тетива за боен лък. Оставаше само Осару да ги стегне, да им направи възли и да ги превърне в майсторски примки.
Разбира се, Карл и Гаспар сега вече се досетиха, че Осару искаше да впримчи кучетата. Но как именно щяха да бъдат поставени тия примки и как кучетата щяха да се хванат в тия капани — това още не можеха да проумеят. „Повече от сигурно е — мислеха си те, — че кучетата ще прегризат тия въженца, ще ги направят на парчета само за половин минута и ще се намерят на свобода.“ Така щеше да стане, ако примките бяха поставени по обикновен начин, но Осару поставяше примките по свой начин и възнамеряваше да излови дивите кучета.
От няколко сурови кожи, които се търкаляха наоколо, Осару си приготви двадесетина въздебелички ремъци. Когато те бяха готови, той отразя и приготви двадесетина колчета. Най-подир отдели и двадесет „порции“ стръв от месото на бубала, което според него беше най-безвкусно, и тръгна да залага примките си.
Разбира се, след него тръгна Карл, а също и Гаспар, макар че все още накуцваше с единия си крак. Той носеше в ръка голям боров факел, тъй като луната беше залязла и всичко тънеше в мрак, а те имаха нужда от светлина, за да могат да работят. Карл беше натоварен с ремъците, колчетата и стръвта, а Осару носеше примките.
По една случайност недалеч от хижата растяха ниски дървета с дълги, хоризонтални клони. Тия дървета бяха от рода Pyrus или планински ясен, някъде известен под името „лещник на вещицата“. Клоните им, макар и дълги, бяха тънки, здрави и гъвкави; те не бяха много чаталести, нито пък имаха много листа. Тъкмо такива дървета трябваха на Осару; той ги беше забелязал, преди да се мръкне, още когато обмисляше как да разчисти сметките си с дивите кучета. Сега се залови да работи около техните клони.
Той се пресегна нагоре, хвана един клон, сведе го към земята и сетне изведнъж го пусна, за да опита гъвкавостта му. Изглежда, че остана доволен; и като го наведе отново, окастри всичките листа и гранки, а след това завърза кожения ремък за самия му край. Другия край на ремъка той прикрепи към вретеновидното колче, което заби в земята, за да държи клона наведен надолу, но не много здраво, а така, че да може да излезе и при най-слабото раздвижване. Сетне индусът започна да нарежда стръвта, но по такъв начин, че месото да не може да бъде отнесено, нито дори побутнато, без да се освободи колчето, а заедно с него и наведеният клон. След това Осару заложи и самата примка; тя беше поставена така, че когато някое животни се опита да се добере до стръвта, цялото му тяло или част от него неминуемо да попадне в ласо.
Когато всичко беше натъкмено както трябва, Осару отиде при друго дърво и там постави подобна примка. После по същия начин приготви още едно дърво и още едно… докато се свършиха всичките двадесет примки. Едва тогава нашите ловци се прибраха в колибата.
Те поседяха половин час и се ослушваха — дано преди да си легнат да имат удоволствието да видят някое диво куче, увиснало на примката. Но дали поради това, че светлината на факела беше поизплашила за известно време кучетата, или поради някаква друга причина — никакво лаене, нито ръмжене, нито пък някакъв друг звук не дойде да зарадва слуха на нашите ловци. Така те загубиха всяка надежда и като затвориха грубата врата на хижата, скоро се унесоха в дълбок сън.
Този ден наистина беше един от най-изморителните, през живота им. И тримата бяха капнали от умора и сега с радост се изтегнаха върху ароматните листа на рододендроните.
Ако не бяха спали толкова дълбоко, те биха чули какви ли не шумове през цялата нощ. И лаене, и ръмжене, и джавкане, и виене, и хапане, и тракане на зъби, и пукот на сухи клонки, и чупене на вейки — всичко това се сливаше в някаква нестихваща адска симфония, която би трябвало да събуди тримата
