посока и да тръгнете. Вие не можете да вървите в права линия, дори и да няма никакви препятствия по пътя ви.
След като изминете няколко крачки, неволно ще се обърнете в друга посока и ще продължавате да се обръщате, докато изредите и четирите посоки на света. Но излишно е да ви обяснявам всичко това; играта „сляпа баба“ отдавна ви е запознала с тая истина. Сигурно си спомняте, че след като се завъртите няколко пъти с вързани очи, вие не сте в състояние да познаете накъде сте обърнати, освен ако докоснете някой предмет и по него познаете къде се намирате.
Нашите приятели бяха също като „слепи баби“ с тази разлика, че около тях нямаше никакви предмети, по които да се ориентират. Те не знаеха накъде да тръгнат, не знаеха дали отиват напред, или се връщат назад.
Смутени и объркани, те дълго стояха като парализирани и се държаха за ръце. Никои не смееше да се пусне, да не би да се загуби! Разбира се, това беше неоснователен страх, тъй като по гласовете си биха се намерили, но положението, в което се намираха, беше толкова страшно, че ги правеше да се чувстват безпомощни като деца и да търсят подкрепа един в друг.
Като постояха малко, те пак тръгнаха, хванати за ръце. Разбира се, тази предохранителна мярка беше по-необходима, когато се движеха, отколкото когато стояха. Страхуваха се да не би някой от тях да се препъне в куп камъни или да полети в някой дълбок ров — нещо, което можеше лесно да се случи, а когато се държаха така — за ръце, опасността беше по-малка, освен ако и тримата паднеха заедно.
Така скитаха нашите ловци няколко часа. Стори им се, че бяха извървели много километри, но всъщност те напредваха твърде бавно, тъй като трябваше да опипват пътя си на всяка крачка. Тия усилия бързо ги изморяваха и те често сядаха Да си отдъхнат, но душевната им тревога не им даваше да почиват дълго, та скоро ставаха и продължаваха да пълзят по-нататък.
Дълго вървяха нашите ловци и си въобразяваха, че са изминали много мили, но никакъв светъл лъч не ги зарадва, нищо не усетиха, нищо не напипаха, по което да се ориентират. Понякога си мислеха, че са навлезли дълбоко в планината, може би цели мили от входа на пещерата; а друг път им се струваше, че пълзят все по една и съща пътека; веднъж-дваж те разбраха, че е така, защото познаха камъните, по които бяха вече минали.
Това ги изпълни с надежда, че по този начин ще опознаят различните галерии и завои, което беше възможно, но щеше да им отнеме дълго време, а с какво щяха да се хранят, докато придобиваха тия познания? Като си помислиха за това, те изведнъж разбраха колко вятърничава беше новата им надежда.
Кучето вървеше ту пред тях, ту встрани, а понякога и след тях. То мълчеше и изглеждаше изплашено не по-малко от господарите. Те познаваха, че кучето е наблизо, защото от време на време, когато някой по- голям камък се изпречваше на пътя му, то дращеше с лапите си по него, преди да го прескочи. Би ли могъл Фриц да стори нещо повече от тях? В такъв мрак и той не можеше да види собствения си нос. Не, но същият този нос все още му служеше да се ориентира — нещо, което неговите господари не можеха да сторят.
— Хей! — извика Гаспар, когато тази мисъл мина през ума му. — Хей, братко! Осару! Защо не оставим Фриц да ни води? Защо той да не може да подуши пътя и да ни изведе от тази ужасна тъмница? Тя навярно и на него му е омръзнала, както и на нас.
— Да опитаме… Да видим какво може да се направи! — съгласи се Карл, но по гласа му личеше, че той не възлагаше големи надежди на това предложение. — Извикай го, Гаспар! Тебе те познава най-добре.
Гаспар извика на кучето по име, като прибави и няколко ласкави думи, и в същия миг Фриц се намери до него.
— Сега какво да направим? — попита Гаспар. — Да го оставим ли да тръгне само напред?
— Страхувам се, че ще застане на едно място и няма да направи нито крачка без нас — отговори Карл.
— Да опитаме.
Щом Гаспар каза това, всички се смълчаха и заслушаха.
Те чакаха дълго време, за да видят какво ще направи кучето, но то не разбираше какво искат от него, стоеше спокойно до тях и не проявяваше никакво желание да тръгне. Така че опитът пропадна.
— А сега — предложи Карл, — нека му кажем да върви напред, ние ще го следваме. Може би тогава ще ни поведе.
Казаха на Фриц да тръгне и той изпълни заповедта; ловците чуха лекото му джавкане, с което се отдалечаваше от тях. Но за голяма изненада те не можеха да открият в коя посока се бе отправило кучето. Ако гонеше някое животно, тогава то щеше да лае от време на време и щеше наистина да ги води, както бе сторило, когато, преследваха мечката. Сега обаче кучето тичаше мълчаливо и макар че понякога се чуваше как дращи с лапите си по скалите, тия звукове не се повтаряха често и не бяха достатъчно продължителни, за да помогнат на ловците. И този опит излезе неуспешен. Гаспар свирна на кучето да се върне.
И все пак това даде положителни резултати. Както много други несполуки и тази накара нашите ловци да се замислят и да потърсят нови средства. Бързомислещият Гаспар скоро беше готов с нов план; но и Осару, изглежда, беше налучкал същата възможност, когато извика:
— Вържи го за опашката!
— Не — отговори Гаспар, — не за опашката, защото тогава той няма да тръгне наникъде. Но нека го вържем с каишката за врата така, както обикновено го връзваме. Това ще бъде много по-добре мене.
Речено-сторено. Снеха каишките от роговете за барут и от чантите и направиха доста дълъг ремък, единия край на който завързаха около врата на кучето и му подвикваха да върви напред.
Гаспар държеше ремъка, а другите го следваха по гласа.
Така те изминаха повече от стотина ярда, когато кучето започна да скимти, после да лае, както правеше при откриването на някаква следа; и само след минута-две то изведнъж се спря, сякаш някой го закова на място.
Ремъкът се опъна силно и Гаспар усети, че кучето отскочи напред и захапа нещо. Той се наведе и захвана да опипва земята пред себе си. Вместо твърдите студени камъни ръцете му напипаха дял куп дълга, рунтава козина.
Уви! Пак разбити надежди! Вместо да ги изведе навън от пещерата, Фриц ги беше върнал отново при трупа на мечката.
Глава LVIII
ЖИВОТ В ПЕЩЕРАТА
И тримата бяха дълбоко разочаровани, особено от това, че след като кучето пристигна веднъж на мястото, където беше убита мечката, отказваше да върви по-нататък. Колкото и да го заплашваха с викове, колкото и да го насърчаваха с ласкави думи, то не искаше да се отдели от трупа. Дори и тогава, когато Гаспар го взимаше на ръце и го отнасяше встрани, то всякога се връщаше на същото място. Това много ядосваше ловците.
Ядосваше ги отначало; но след като поразмислиха малко, настроението им постепенно се подобри и те стигнаха до заключението, че това поведение на Фриц съвсем не е случайно. Тази мисъл особено занимаваше Карл; според него тук се намесваха ръката на провидението и същата тази ръка щяла да ги изведе от мрачния затвор, в който те така безразсъдно бяха попаднали.
Думите на Карл подействаха ободрително; той изтъкна какво голямо щастие бе за тях, че са намерили трупа на мечката. Ако това не бе се случило, те нямаше да имат какво да ядат и както би трябвало да се очаква, скоро щяха да умрат от глад.
Сега обаче щом са при трупа на мечката, те бяха осигурени с достатъчно прясно месо за няколко дни, а в това време може би щяха да успеят да се измъкнат от пещерата. Ще трябва, разбира се, да се погрижат да не загубят мястото, където се намираше трупът; накъдето и да тръгнат, ще трябва да оставят след себе си някакви знаци, по които да могат да се върнат на същото място.
За тяхно щастие в пещерата имаше вода. На много места тя капеше от скалите в достатъчно количество, за да могат да пият, колкото си искат; а надалеч бяха преминали и малко поточе, което шуртеше в една от галериите. Ловците бяха сигурни, че можеха пак да се доберат до него и следователно не се безпокояха за вода.
Сега ги занимаваше въпросът: колко време ще мине докато намерят изхода, и колко време могат да
