него. Те застанаха един срещу друг; не си казаха нито дума, обаче погледите им говореха ясно, че не се виждат за пръв път. Ненавист се изписа върху лицето на Сантандер и той издаде злобен вик, когато срещна две очи, които го пронизаха.
Бързо се обърна и се отправи към вратата, до която обаче не стигна без инцидент. В бързината си той се блъсна в гиганта Рок, който бе препречил килията, и презрително го бутна с крак, за да излезе. За негов късмет той бе успял вече да излезе, когато великанът, скочил от мястото си, се хвърли след него; началникът успя навреме да затвори вратата, с което спаси живота на Сантандер. Като се обърна към Керней, Крис Рок съвсем спокойно каза:
— Не бях ли хиляди пъти прав, капитане, когато казвах, че този подлец трябва да се обеси на Шелския път? Каква глупост извърших, че не го удавих! А сега ще имаме неприятности с него.
VIII
От познатите действащи лица в нашия роман не само Карлос Сантандер, Флоранс Керней и Крис Рок се озоваха от Ню Орлеънс в Мексико. Същото стори и дон Игнасио с дъщеря си. Земите му бяха върнати и спечелвайки милостта на диктатора, най-сетне Игнасио Валверде бе назначен за министър.
Всичко това той дължеше на Сантандер. Красивият адютант, ползващ се с доверието на диктатора, лесно отмени указа за заточението на дон Игнасио и издействува позволението той да се върне в отечеството си.
Не е трудно да се отгатне причината за всичко това; тук играеше роля не приятелството, не човеколюбието, а само страстта към дъщерята на дон Игнасио. Страхувайки се да остане в Ню Орлеънс след дуела, Карлос не би могъл да вижда повече Луиса Валверде. Само егоистичната любов го подтикна да иска милост за политическия престъпник; колкото до връщането на имотите на дон Игнасио, то бе само последица от реабилитиране правата на заточеника. Почестите, както и новият висок пост му бяха подарени от самия Санта Ана. Причината, която го подбуди да облагодетелства един доскорошен политически враг, бе същата, която движеше и Карлос Сантандер — мексиканският диктатор също бе забелязал Луиса Валверде, а тя наистина бе красива.
За оправдаването на дон Игнасио може да се каже още много: изгонването от отечеството, което доведе до изгубване на имотите, раздялата с другарите, необходимостта да живее в чужда страна, сред непознати хора; най-после, нуждата да работи за насъщния — такова бе неговото положение в Ню Орлеънс. Той понасяше тези изпитания търпеливо и безропотно. И затова няма нищо чудно в неговото решение след официалното съобщение за помилване да се върне в родината си.
Познавайки добре своя покровител Карлос Сантандер, той си обясняваше и причините, които го бяха накарали да се застъпи за него. От онази паметна вечер, когато Сантандер се показа в такава лоша светлина, той престана да посещава Валверде, но се яви няколко дни след дуела с пластир на бузата и превързана ръка. Надяваше се, че мълчанието на Дюперон и доктора могат да бъдат в негова полза; останалите свидетели, както той научи, бяха заминали за Тексас. Значи нямаше защо да се бои. И той излъга нагло как в дуела нанесъл толкова рани на Керней, че животът му бил в опасност.
Разказа това не на Луиса, а на баща й; когато този слух стигна и до нея, тя едва не се поболя от скръб, но Сантандер бе вече отпътувал и нямаше от кого да узнае подробностите. След няколко месеца, срещнали се вече в Мексико, той повтори същата измислица. Прочете за Керней в един американски вестник, в който при описването на Мирския бой, бяха казани доста ласкави думи за капитана. В числото на убитите неговото име липсваше, от което следваше, че той е жив.
Ето какво бе положението на нашите герои след Мирския бой: Карлос Сантандер — полковник в щаба на диктатора, дон Игнасио Валверде — министър; дъщеря му — красавица, която се ползува с всеобщо внимание; Флоранс Керней, бивш капитан доброволец и Крис Рок, най-добрият стрелец в целия отряд — оковани в един ужасен затвор.
Обаче ги очакваше още по-голямо унижение, за което Керней се досети. Уроците, които той взе от Игнасио, не бяха напразни; разговорите, които води с войниците по време на походите, му дадоха възможност да усъвършенства испанския език. Карлос навярно бе предположил, че вратата на затвора е достатъчно дебела, за да не се чува нищо в килията. Но ирландецът чу много неща и най-сетне разбра защо той и Крис Рок бяха хвърлени в затвора заедно с най-отвратителните престъпници.
— Сеньор дон Педро — казваше Сантандер, — тези тексасци са мои стари познати; срещнах ги в Ню Орлеънс, дето помежду ни се завързаха отношения, които не намирам за нужно да описвам. Нека ви бъде известно че аз съм задължен на двамата затворници и затова искам да им се отплатя. Мога да разчитам на вас, нали? Отговорът на дон Педро доказваше, че той прекрасно бе разбрал всичко:
— Да, вие можете да разчитате на мен. Кажете само какво желаете и вашата заповед веднага ще бъде изпълнена.
— Прекрасно — каза Сантандер, след като помисли малко, — искам, първо, да им дадете възможност да подишат въздух на улицата, не само на тексасците, но и на другите двама.
— Нима! — отвърна учудено началникът на затвора. — Затова те трябва да ви благодарят.
— По-малко, отколкото предполагате, ако знаете каква работа ще им дам.
— Каква работа?
— Малка…
— На коя улица?
— Кайе де Платерос.
— Кога?
— Утре. Ще ги изведете сутринта и ще ги оставите до вечерта, докато премине процесията. Вие ме разбирате?
Струва ми се, че да, полковник. Веригите ще останат ли на тях?
— Да, непременно; искам да останат оковани тъй както са сега: джуджето с великана, а другите двама заедно.
— Всичко ще бъде изпълнено.
С това завърши любопитният разговор. Керней съобщи чутото на Крис Рок, но сам пе знаеше как да си обясни това; обаче другите двама затворници, които също така разбраха разговора, бяха съвсем наясно.
— Добре — извика джуджето, — това значи, че не ще минат и 14 часа, когато ще се търкаляме до пояс в мръсотии. Прекрасно, няма какво да се каже! Ха-ха-ха!
Слушайки смеха на този изрод, можеше да се мисли че му предстоеше не някоя отвратителна работа, а твърде приятно удоволствие.
IX
В мексиканските градове плоските покриви на къщите се наричат azotea.
Върху асотеата хората прекарват по-голямата част от деня; там си почиват и приемат гости. Тая особена архитектура от източен произход съществува и сега в Мексико. Домовете са с плоски покриви, като тераси. Климатът — сух и топъл — е главното условие за построяване на такива покриви. Няма страна в света, където животът на открито да е по-привлекателен, както тук. Изключение правят само дъждовните дни. Има още една причина, която прави мексиканските покриви най-приятни за отмора; върху тях не се чувства дим, тъй като почти не съществуват комини. Тук те са съвършено излишни. В кухните употребяват дървени въглища, а тъй като те не задимяват, то въздухът остава напълно чист. Добре уредената асотеа бива украсена с цветя, красиви растения, малки дръвчета портокали, камелии и палми; понякога над парапетите се издига възвишение, откъдето човек още по-добре може да се любува на красивата природа. А къде има по-прекрасни изгледи от тия, които заобикалят Мексико?
Където и да се обърнеш, навред се открива дивна гледка, галеща погледа. Ту зелени долини с цветовете на дъгата, като започнеш от светложълтата царевица, до тъжнозелените тютюневи плантации; ту цели полета пипер и фасул; бистри потоци, които отразяват сребристия блясък на слънцето — всичко това се огражда от верига планини с вечни снегове и гигантски върхове.
С една дума, от който покрив да се погледне, всичко очарова окото и весели душата! Въпреки това върху
