При тази заповед корнетът пришпори коня си и като стигна на петдесет крачки от рова, спря.
— Какво, по дяволите, правите тук? — извика той, предавайки буквално възложената му заповед.
Естествено, на този груб въпрос не отговориха нито сър Мармадюк, нито стоящите наблизо. Някои от простите хора в тълпата обаче извикаха: „Веселим се. Празнуваме рожден ден.“
— А, това ли било — промърмори корнетът, като се обърна и тръгна назад, за да съобщи новината на своя началник.
— Ела да идем и да се запознаем — каза Скарт, след като Стъбс му предаде съобщението. — Ще „поразузнаем“ селските хубавици на Бъкс; изглеждат хубави в празнични дрехи. Какво ще кажеш, Стъбс?
— Съгласен — отговори лаконично корнетът.
— Alons32, както казват във Франция. Там горе може да намерим нещичко, за което заслужава да се изкачи хълмът. Както казват пак във Франция, nous verrons33.
И като заповядаха на войниците да слязат от конете и да останат при тях — своите те повериха на двама коняри, — офицерите в пълно снаряжение се заизкачваха по наклона към саксонския лагер.
Глава XVIII. Предизвикателство
— Е, добри хора! — каза Скарт, когато влезе със спътника си в лагера — Празнувате ли? Чудесно, в това хубаво време — синьото небе над вас, зелените дървета пред вас. Моля ви се, ние не искаме да прекъсваме веселбата ви. Продължавайте игрите! Вярвам, че няма да имате нищо против да ви погледаме?
— Не, не! — отговориха няколко гласа едновременно. — Вие сте добре дошли, господа, добре сте дошли.
Давайки по този начин съгласие, хората отново се разпръснаха по поляната, а офицерите, хванати подръка, тръгнаха да се разхождат из лагера, последвани от цяла тълпа по-прости селяни, които продължиха да задоволяват любопитството си, като разглеждаха непознатите, облечени в стомана.
Сър Мармадюк и — приятелите му отново заеха предишните си места върху насипа, малко по-далеч от пътеката, по която тръгнаха офицерите. А те, шляейки се, продължиха в същата посока, като се шегуваха е тълпата, която ги следваше, а от време на време разменяха не много прилични думи със селските девойки, които случайно минаваха край тях.
Домакинът на празненството бе решил да не поздравява натрапниците нито с една дума. Грубият въпрос на корнета и неприличният разговор между двамата офицери — част от който бе стигнал до ушите му — накараха сър Мармадюк да не им обръща внимание, докато те сами не кажат защо са дошли.
Той нареди танца, да продължи. Пред насипа, дето стоеше сър Мармадюк, танцьорите възстановиха фигурите и с развяващи се панделки и подрънкващи звънчета отново се завъртяха по ливадата.
— Кълна се в нозете на Терпсихора, това е танцът морис! — възкликна капитанът на кирасирите, когато беше вече достатъчно близо, за да разпознае костюмите и стъпките. — Има цял век, откак не съм го виждал.
— Аз пък никога не съм го виждал — каза Стъбс, — освен на сцената. Сигурен ли сте, че е съшият?
Несъмнено Стъбс каза истината. Той беше роден в квартала Чийп и отраснал под звуците на камбаните на Боу34.
— Не е съвсем същият — провлечено отговори капитанът, — но нещо подобно, доколкото помня. Ела да идем и да хвърлим един поглед.
Като поускориха крачките си, офицерите стигнаха до образувалия се кръг и без да обръщат внимание на „знатните личности“, заели места горе на насипа, започнаха да подхвърлят неприлични шеги към танцьорите.
Някои им отговаряха духовито, особено Малкия Джон и Веселия отец, които, случи се, че бяха остроумни хора и по своя груб начин връщаха на натрапниците в пълна мяра това, което получаваха.
Храбрият Робин Худ, който се оказа твърде навъсен шеруудски герой, не отвърна на закачките, особено след като забеляза, че окото на кирасирския капитан пламва със странен огън, когато следи Девойката Мариан във фигурите на танца.
Но съдено бе сърцето на мнимия разбойник да понесе и по-голяма мъка. Предстоеше сблъскване. Когато Мариан завърши една от най-трудните си фигури в танца, съвсем случайно се намери близо до мястото, дето бе застанал кирасирският капитан.
— Браво, хубава Мариан! — извика той и грубо я прихвана през кръста. — Позволи на един жаден войник да пие нектар от сочните ти устни.
И без да довърши думите си и да дочака нейното съгласие — той знаеше, че няма да го получи, — издаде устни през наличника на шлема си и ги впи в устните на момичето.
Ударът от свития женски пестник право в лицето му нито обезкуражи, нито пък ядоса нахалния развратник; той отвърна с висок, безочлив смях, към който се присъединиха корнетът и някои от по- нечувствителните зрители.
Но имаше други, които не бяха склонни да сметнат случката за толкова смешна.
От тълпата се чуха викове „Позор!“, „Удари го!“, „Дай му да се разбере, Робин!“ и между веселите лица започнаха да се виждат и разгневени физиономии.
Идолът на английското селячество — Робин Худ — не се нуждаеше от подобни насърчения, за да започне да действува. Подтикнат от ревност и от обида, нанесена на любимата му, той се хвърли напред и като вдигна над главата си арбалета35 — единственото оръжие, което носеше, — стовари го със звън върху шлема па кирасирския капитан и накара офицера да отстъпи няколко крачки назад, докато се съвземе.
— На ти, дявол да те вземе! — извика Робин, като нанасяте удара. — На, и дръж мръсните си целувки за себе си.
— Долен селяк! — изкрещя кирасирът и лицето му пламна от червенина. — Ако бе достоен за меча ми, щях да те набода като пушена херинга. Махай се, грубиянино, иначе ще ме изкушиш да те убия!
Изричайки тази заплаха, той изтегли шпагата си и насочи острието и към гърдите на храбрия Робин.
Настъпи пълна тишина. Наруши я глас от тълпата, който извика:
— Ей го, идва човекът, който ще го накаже!
Всички очи се извърнаха към насипа, дето стояха „знатните“. Между кавалерите настъпи вълнение. Един от тях се беше отделил от другите, забърза надолу по наклона на насипа и се насочи право към сцената на боя. Оставаха му само няколко крачки и преди мнимият разбойник от Шерууд и бронираният му противник да успеят да променят положението си, той се вмъкна между тях.
Кирасирът разбра, че има насреща си достоен противник едва когато една лъскава шпага се сблъска с неговата и изтръгна искри от стоманата. Пред него не стоеше вече „селяк от долен произход“, облечен в селска носия, а кавалер в украсена с дантели дреха, елегантен като него самия, и също тъй смел.
Новосъздаденото положение накара зрителите да затихнат неочаквано, сякаш жезълът на някой магьосник ги бе вкаменил, и едва след няколко мига в кръга се понесе шепот на възхищение и познатият възглас „ура за Черния конник!“
За миг капитанът на кирасирите като че ли занемя. Но само за миг, и то защото срещата беше неочаквана. Може би Скарт беше самохвалко, но не беше страхливец, а при тия обстоятелства дори и страхливецът би трябвало да се покаже смел. Макар и още пиян, той знаеше, че хубави очи го наблюдават, знаеше, че дамите от благороден произход се намират на десет крачки от него. По свои съображения досега той се преструваше, че не ги забелязва, обаче знаеше, че те са видели всичко, което се случи, затова нямаше намерение да се покаже слаб.
Може би самият човек, представил се тъй странно, както и внезапното му появяване, накараха Скарт да занемее за миг, защото в противника пред себе си той позна кавалера, който пред странноприемницата смело вдигна тост
Споменът за тази обида, прибавен към новото предизвикателство, удвои възмущението му и той най-
