отговора.
Той дойде като ехо на неговите думи — ехо, което повтори само последната дума.
— Нарочно! — промълви Мериън Уейд с тих мек глас, чието трептене показваше, че е искрена.
Пропастта на етикецията вече не беше между тях. Тази единствена дума хвърли мост над нея.
Хенри Холтспър скочи от седлото и се вмъкна между дърветата.
Миг по-късно той държеше Мериън в прегръдките си и я целуваше, а сърцата им бяха близко едно до друго и туптяха едновременно — чувствуваха се в рая.
— Сбогом, мила Мериън, сбогом! — извика влюбеният, принуден да се раздели с нея, когато тя се откъсна от прегръдките му.
„Това ще бъде последната любов в живота ми“ — промълви той и се метна на седлото почти без да докосва стремената.
Обученият кон остана на място, докато ездачът му го възседне. Той стоя тихо и неподвижно през цялата среща на влюбените — неин единствен свидетел. Сега гордо загриза юздата си, сякаш развълнуван от любовното завоевание на своя господар — както беше и вчера след победата му. Може би Хюбърт имаше някакъв дял за извоюване на победата — в любовта, както и в битката.
Животното не се помръдна, докато не почувствува шпорите. И тогава дори, неохотно като господаря си, то бавно се отдалечи от мястото на срещата.
Глава XXVIII. Ревнивият подслушвач
Ако никой не видя срещата на Мериън Уейд и Хенри Холтспър, то имаше един, който забеляза раздялата им, и в погледа му се прочете болка. Този човек беше Ричард Скарт.
След обеда някои служебни задължения ангажираха капитана на кирасирите за един-два часа, а после — тъй като нямаше друга работа до вечерта — той реши да се срещне с дамите от дома, по-точно с тази, която за кратко време, само за един ден, беше разпалила у него чувство, ако не почтено, то поне много пламенно.
Той беше вече толкова влюбен в дамата, колкото беше възможно за човек като него. Цял месец, прекаран в нейната компания, не би могъл да го накара да се влюби по-силно. Хладният начин, по който тя прие комплиментите му — макар и отправени с многозначителната изтънченост на опитен съблазнител, — вместо да изстуди зараждащите се у него чувства, наля масло в огъня. Той беше твърде опитен в побеждаване угризенията на моминската скромност, за да се отчае още при първия отказ.
— Аз ще я спечеля въпреки нейното безразличие — каза той на Стъбс, когато се върнаха в стаята си. — Пфу! Това са само преструвки пред непознати. Ей богу! Подобно начало ми харесва. Омръзнали са ми лесните победи. Тази обещава да бъде малко по-трудна и ще ми помогне да убия скуката, която иначе може мене да убие в този селски лагер. Ще я спечеля, както съм печелил и другите — както бих спечелил самата Лукреция, ако живееше в наши дни.
На тази хвалба подчиненият му отговори одобрително по своя характерен начин:
— Сигурно ще го направите, ей богу! — каза той, сякаш вярваше в непобедимостта на този, който неведнъж беше провалял и неговите възможности в любовната игра.
Скарт беше решил да не губи време, а да започне тази любов. Страстта му го караше да действува незабавно и първата крачка беше да се срещне с жената, която бе решил да спечели.
Едно бе обаче да желаеш среща с дъщерята на сър Мармадюк Уейд, а друго — да се срещнеш с нея. Капитанът на кирасирите не можеше тук нито да заповядва, нито пък да получи срещата с молби. Всеки опит от негова страна да поиска насила подобно нещо можеше да завърши с неуспех. Защото, макар че успя да принуди сър Мармадюк да осигури легла и храна за него и за войниците му, както и фураж за конете, тиранията на краля не можеше или по-скоро не се осмеляваше да се простре толкова, че да оскверни светостта на семейството на един благородник. Светостта на този дом и без това вече бе нарушена от самия акт на „кралско благоразположение“.
Като се вземеха предвид тези обстоятелства, за Скарт беше ясно, че желаната среща може да стане само със стратегия и да изглежда чисто и просто случайна.
Преследвайки този свой план, той излезе от стаята си около половин час преди залез слънце и тръгна да се разхожда из градината, като се спираше ту да разгледа някое цвете, ту да проучи някоя статуя, сякаш ботаниката и ваятелското изкуство бяха единствените неща, които го интересуваха в момента.
Ако някой наблюдаваше отблизо израза на лицето му, лесно би забелязал, че в него няма нито любов към изкуството, нито пък възхищение от природата. Обратното, докато той привидно се занимаваше с цветята или със статуите, очите му бяха обърнати към къщата и крадешком оглеждаха прозорците й.
За да не се изложи като благовъзпитан човек, той се движеше на разстояние от стените от другата страна на живия плет. Така той премина пред къщата и стигна до оная страна, която гледаше на запад.
Тук неговото тайно разузнаване продължи с още по-голямо старание, защото, макар да не беше сигурен коя част на къщата е заета от дамите в семейството, предполагаше, че е западното крило. Приятното изложение на тази част, по-грижливо гледаните цветя и зелените полянки ясно показваха, че това е светата обител.
Той разгледа прозорците един по един, опитвайки се да надникне във вътрешността на стаите. Но след като употреби цял четвърт час за това трудно проучване, той не откри нищо, което да възнагради старанията му — нито едно лице на живо същество.
Само веднъж той забеляза фигура в една от стаите на долния етаж, но тя беше в тъмни дрехи и доколкото можа да види, беше фигура на мъж. Сър Мармадюк се разхождаме в библиотеката си.
— Изглежда, че жените не са вътре — промълви Скарт недоволно. — Боже мой! Та те може би се разхождат из парка. Вечерта е прекрасна, залезът — очарователен. Ей богу, не бих се учудил, ако са излезли да му се порадват. Само да можех да я намеря вън, ще бъде чудесно. Ще се поразходя и аз. Може пък да я срещна. Възможно е.
С тези думи той се отдели от статуята, която от дълго време разглеждаше, и тръгна към малкото мостче над рова.
Тъкмо беше сложил ръка на вратичката с намерение да я отвори, когато очите му се спряха на нещо, което накара кръвта му да скочи до бузите и да стигне чак до бледото му чело.
От издигнатото мостче той виждаше дългата алея, която водеше към пътя. Далече надолу, близо до входната врата на пътеката, стоеше кон, оседлан и обюздан, сякаш чакаше ездач да го възседне. Никой не държеше животното, никой не се грижеше за него, никой не се виждаше наоколо. Но не поради обстоятелството, че видя оседлан кон, за който никой не се грижеше — макар това да беше твърде странно, — кръвта лумна в бузите на кирасирския капитан и накара ръката му да потрепери върху натиснатата дръжка. Развълнува се затова, че видя този именно кон, защото по извитата шия и самуреното наметало на животното, видими дори в сивата дрезгавина на здрача, Скарт позна коня, който бе изиграл такава голяма роля в неговото унижение.
— Господи, та това е конят на Холтспър! — бяха думите, които изскочиха механично от устните му. — И той самият трябва да е някъде там, зад дърветата. Там — а какво търси там?
— Ще отида и ще видя — промълви той след кратко колебание.
Отвори вратичката, мина през нея, бързо прекоси останалата част на моста и продължи към мястото, където стоеше конят.
Скарт не тръгна по самата алея направо към предмета, който тъй го беше заинтересувал, а продължи по околен път, през горичката, която растеше в полите на хълма.
Имаше причини, за да заобикаля така.
— Холтспър в парка на сър Мармадюк! — мърмореше той, като се промъкваше през храсталаците предпазливо като ловец на сърни. — А къде е дъщерята на сър Мармадюк?
Съмнението, промъкнало се в сърцето, като огън разгорещи кръвта във вените му. Краката му се подкосиха. Той почти залиташе, когато преминаваше по моравата.
Ревността му едва ли намаля, когато стигна до редицата кестенови дървета, които ограждаха алеята, и протягайки шия, за да погледне, видя един мъж да излиза измежду дърветата и да застава до коня, а в същото време нещо бяло, подобно на женско покривало или шал, се развя между листака, който засенчваше пътеката.
