казват.
— Ще разбирам — увери я той.
— След като направите избора си, трябва пак да поговорите с доктор Нгони и тя ще ви обясни всички хирургически детайли, а може би ще трябва да подпишете още една декларация.
— Да, да — рече разсеяно Ленъкс. — Сега ми покажете расите.
— С удоволствие. Но първо искам да ви уверя колко се радвам, че пак ще работим заедно.
— Кой би си помислил, че пак ще правя това? — подхвърли развеселено Ленъкс.
— Кой, наистина? — съгласи се Нора с лека усмивка, докато компютърът изваждаше на екрана изображението на някакво изящно, многоцветно чуждопланетно същество.
20.
Изобщо не приличаше на Светулка. Но и Артизмо изобщо не приличаше на Медина. Това беше влажна, душна планета, обрасла с джунгли и пълна със странни създания. А Ленъкс носеше тялото на най-странните сред тях, на разумната раса, която Пионерският корпус беше кръстил Ястреборозите.
Всъщност той беше там, за да помогне за освобождаването на четирима пионери, които картографирали планетата, когато били нападнати и пленени от Ястреборозите. Не бяха поискали никакъв откуп за тях и понеже местните отказваха да преговарят с дипломати от рода на Хората, там трябваше да иде фалшив Ястреборог — Ленъкс, да проучи положението и да измъкне пленниците.
Това тяло беше предназначено да улесни задачата му. Беше ниско и набито, страшно силно, способно да вдига неимоверно тежки неща и да нанася смъртоносни удари на много по-големи от него същества. Кожата беше дебела и на плочки — същинска броня, и с изключение на лицето, дланите и стъпалата беше покрита с къси пера, пъстра смесица от жълто, оранжево и синьо, които го пазеха от постоянните валежи.
Краката му харесаха още от самото начало. Когато вървеше през джунглата, голямото му тегло ги вкарваше на петнайсетина сантиметра в калта. При това те леко се изкривяваха, а когато ги измъкнеше, веднага възстановяваха формата си, така че движението му никога не се затрудняваше.
Имаше по два палеца от двете страни на всяка длан и в скоро време започна да се чуди как Хората могат да правят толкова много неща само с по един палец на ръцете. Въпреки големината и тежките кости ръцете му можеха да извършват и най-деликатни манипулации.
По гладките му длани имаше мрежа от пори, по-големи от всички, които беше виждал. През тях можеше да усеща вкусове и миризми. Това също беше хубаво, защото еволюцията бе пропуснала да снабди Ястреборозите с ноздри и носни канали.
Ушите му бяха малки и заострени, едва побиращи се в стандартите на Хората, а слухът му беше доста по-слаб, отколкото на Светулките. И за голямо свое съжаление вече не разполагаше с нощно зрение. Това го правеше доста по-бавен, защото въпреки огромното си тегло и бронираната кожа не му се искаше да се натъкне на животните в джунглата, които ставаха за храна, докато не ги види пред себе си.
Беше изключително месояден. Беатрис Нгони го бе предупредила, но той не искаше да убива малките животни, които му попадаха, и да ги изяжда сурови. Затова се наяде с някакви плодове, ала веднага получи силни болки в стомаха. Възможно беше точно този плод да е бил отровен, възможно беше да се нахрани и с някой друг плод, но след този опит реши, че трябва да послуша Нгони. Когато се възстанови, хвана някаква малка, нищо неподозираща птичка, смачка я с юмрука си и я изяде заедно с перата и костите. След това трябваше да си признае, че му се бе сторила също толкова вкусна, колкото и най-изисканите гастрономически специалитети на Хората.
Най-изключителната част от новото му тяло беше дългият, набразден и закривен рог, стърчащ от челото му. Когато за пръв път го видя на холограмите, беше сигурен, че се използва за бой или при срещи с женските от тази раса, но грешеше. По липса на по-подходящ израз Нгони го наричаше рог на възприятието и той беше точно това — уникален емпатичен приемател, който разчиташе чувствата на всяко живо същество.
Отначало Ленъкс смяташе, че рогът ще му подсказва кой Ястреборог го харесва и кой не. По-късно обаче започна да проумява истинското му предназначение. Когато уби птичката, почувства ужаса и страданието й. Щом откъсна от клона плода, който беше изял преди това, усети слаба, но съвсем истинска реакция — не смърт, а някаква непонятна, почти неразбираема форма на оскърбление и болка.
„Как понасят това, по дяволите? За да поддържат тия тела, трябва поне веднъж на ден да убиват. Предсмъртните спазми на жертвите им не ги ли подлудяват? От друга страна, те не могат да лъжат, защото рогът веднага ще усети. Точно по същата причина не си ги представям да воюват често, дори изобщо. Едва-едва усетих реакцията на плода, бях толкова гладен, че пренебрегнах реакцията на птичката, но как ще се оградиш от страданията на хиляди умиращи от твоята раса?“
Пионерите, които се бяха върнали, разказваха, че според тях шарките на Ястреборозите са обозначения на кланове и племена и че индивидите с една и съща шарка имат тенденция да се движат заедно. Бяха срещали и самотни екземпляри, но никога не бяха виждали два Ястреборога с различни шарки да живеят заедно. Клановете водеха полуномадски живот, движеха се след домашните си месодайни животни, които търсеха непрекъснато нова паша, ала винаги се държаха в ясно определени граници.
Това усложняваше задачата на Ленъкс. Трябваше да намери не някакъв, а точно определен клан Ястреборози. Похитителите на пионерите имаха пера, оцветени точно като неговите. Затова беше сигурен, че ако срещне семейство с различна шарка, вероятно ще го убият като нашественик или шпионин, или просто като вековен враг.
И така, той продължаваше да си пробива път през джунглата, която сякаш нямаше край, търсейки следи от Ястреборози. Минаха четири дни, преди да попадне на следа — покрита яма, очевидно капан. Не го биваше за следотърсач, затова вместо да се опитва да последва онези, които бяха заложили капана, се скри наблизо. Беше сигурен, че някой рано или късно ще дойде да го провери.
Не му се наложи да чака дълго. След около шест часа, точно преди залез, към ямата внимателно се приближи един Ястреборог — първият, когото досега бе видял. Шарката му беше съвсем различна от тази на Ленъкс — снопчета червени и зелени пера на жълтокафяв фон. Ленъкс вярваше достатъчно много на наблюденията на пионерите, затова предпочете да не се приближава открито до него.
Пропълзя тихо в храстите и стигна на около шест метра. Ястреборогът вече проявяваше признаци на нервност, защото рогът му несъмнено беше уловил явно вражески вълни откъм Ленъкс — изправи се внезапно, огледа се и внимателно пристъпи към ямата.
„Той не улавя посоката! Значи усеща, че нещо изпитва ярост към него, но смята, че тя идва от хванато животно.“
Ястреборогът щеше да стигне до ямата с две-три крачки и тогава щеше да установи, че опасността идва от другаде. Мисълта наелектризира Ленъкс, той изскочи от храстите и се засили към гърба му, преди да бъде усетен. Ястреборогът изгрухтя смаян, търкулна се по дебелата трева, закриваща ямата, пропадна надолу и тупна на дъното на дълбочина около три-четири метра.
Ленъкс пристъпи към ямата и погледна вътре. Ястреборогът явно не беше ранен. Стана, отърси се и се заоглежда в тъмното. Рогът на Ленъкс долови враждебност и недоумение.
— Убий ме и край — проговори Ястреборогът с плътен дрезгав глас.
— Нямам желание да те убивам — отвърна Ленъкс. — Искам само да поговорим. Ако ми дадеш информацията, която търся, ще ти помогна да излезеш от ямата.
— Защо да вярвам на един дроика?
Тъй като бяха от една и съща раса, Ленъкс заключи, че Дроика отговаря на обозначението за неговата шарка.
— Или ще ми повярваш, или ще останеш тук и ще умреш от глад — отговори Ленъкс. — На мен ми е все едно.
Ястреборогът не сваляше поглед от него, опитвайки се да разбере коя от двете възможности е по-малко неприятна. Накрая рече:
— Ще говоря.
— Добре.
— Кой си ти?
