Майк Резник
Преобразеният
1.
Завиър Уилям Ленъкс се тътреше по тясната крива улица, опитвайки се да наподоби чудноватата походка на Светулките. Вдишваше острите изпарения на разлагаща се храна, усещаше леко парене в ноздрите си и се опитваше да не му обръща внимание.
Погледна към небето. Гигантското жълто слънце щеше да залезе най-малко след два часа, дори и три луни да почнеха да танцуват на хоризонта. Значи трябваше да стои тук поне още един час, преди да опита за последен път да се доближи до пирамидата.
Огледа се. Три Светулки стояха пред триъгълния вход на една глинена постройка и оживено разговаряха. Бяха увити в цветни мантии и не обръщаха внимание на жегата, която изсмукваше силите на Ленъкс в този миг. Той се опита да разбере за какво си говорят, но беше много далеч, а не смееше да се доближи. Последното, от което имаше нужда сега, беше някоя приятелски настроена Светулка да го покани да се присъедини към компанията.
Едно малко Светулче, на не повече от две години, прищъпука до него. Беше съвсем голо, златистата му кожа отразяваше слънчевите лъчи, а закърнелите му крилца пърпореха ускорено и безцелно. Ленъкс насочи поглед встрани от детето с надеждата, че то ще престане да се интересува от него и ще си продължи пътя.
Но то внезапно увисна на мантията му.
— Бибу? — произнесе малкото с въпросителен тон. — Бибу?
— Не съм твоят бибу — каза му Ленъкс, радвайки се вътрешно, че то няма да долови акцента, защото чуждите думи излизаха мъчно от устата му. — Иди си у дома.
— Бибу? — повтори детето.
Ленъкс се огледа, за да се увери, че никой не го вижда, после бавно вдигна ръце и ги спусна. Това беше заплашителният жест на свирепите месоядни птици, сега вече почти изтребени, които от векове преследваха Светулките. Движението накара малкото да се дръпне инстинктивно и да хукне към глиненото здание на ъгъла. Ленъкс разпозна типичните жилища на Светулките, без прозорци, с неправилни ъгли и високи покриви, украсени с неразбираемите им религиозни символи.
След миг майката на детето подаде глава на входа и се взря в Ленъкс, когото то й сочеше. След като му хвърли достатъчно дълъг според нея поглед, тя изчезна вътре и Ленъкс отпусна дръжката на пистолета, който стискаше здраво под широката мантия.
Капчица пот се плъзна по лицето му, стече се на горната му устна и се плъзна в устата му. След това още една, после още и още, докато той изведнъж разбра, че е жаден. Нещо повече — беше сериозно заплашен от обезводняване. Тази мисъл го вбеси. Беше тренирал тялото си толкова време заради този ден и сега се чувствуваше предаден от него. По причини, които не можеше да схване, тъй като всички кислороднодишащи се нуждаеха от вода, а Медина беше непоносимо гореща адска дупка, Светулките пиеха вода — всъщност я сърбаха — само по изгрев и по залез слънце. Сега щеше да рискува да го разкрият, като даде на тялото си течността, от която то се нуждаеше, докато слънцето стои още високо в небето.
Тръгна бавно по улицата, като хвърляше по някой поглед към вътрешността на сградите, край които минаваше. Нямаше празни постройки, а мисълта, че ще се наложи да чака за вода, изостри още повече жаждата му.
Стигна до края на улицата и пред него се изпречиха пет ужасно ветровити улички, тесни и претъпкани с ъгловати сгради, почти или абсолютно неотличими една от друга. Той сви надясно със слабата надежда, че ще успее да намери празна сграда и същевременно ще може да се върне обратно. Пак взе да проверява всяка постройка, край която минаваше. Светулки от двата пола и от всякакви размери се взираха в него, но нито го заговаряха, нито проявяваха някакъв интерес.
Може би дори и на тях им е горещо, помисли си той, продължавайки да върви. Някъде към средата на улицата стигна до един обор — най-невероятното място, на което можеше да бъде построен — и влезе вътре, изпитвайки облекчение, че е избягал от слънцето независимо от странните миризми. Имаше десет ясли — седем вляво и три вдясно, всичките с неправилна форма. Той тръгна по пътечката по средата, очаквайки на всяка стъпка да го спрат.
Нямаше обаче никой, който да го спре, освен това откри, че две от яслите са празни. Опитвайки се да не обръща внимание на тихото блеене на рунтавите, невероятно грозни товарни животни („Пред тях и земните антилопи гну изглеждат невероятно красиви и грациозни създания“ — бе отбелязал Фалико при първото им посещение в Медина), той влезе в една ясла и седна в ъгъла, така че някой случайно минаващ да не може да го види. Бързо откачи манерката и жадно изгълта половината й съдържание, преди да си поеме дъх.
Остана неподвижен за миг, за да се порадва, че слънцето не го пече и че вече не е жаден, после пресуши манерката и се насочи към поилката на яслата да я напълни. Там обаче нямаше вода.
Тръгна предпазливо по пътеката и огледа останалите поилки. Животните очевидно се придържаха към разписанието на стопаните си — никъде нито капчица вода.
Ленъкс се върна в празната ясла, зарови манерката под сламата и тръгна към изхода. Точно преди да излезе от обора, видя две Светулки да се насочват към него, Първият му порив беше да се дръпне навътре и да се сниши, но през ума му мина мисълта, че по този начин със сигурност ще привлече вниманието им. Затова предпочете да излезе спокойно на улицата, увит в мантията си, все едно че работи в този обор. Взел решение, той спокойно се насочи право към Светулките, като гледаше надолу, и мина покрай тях с равна крачка. Отминаха го мълчаливо, без повече да го погледнат.
В ноздрите му се вмъкна миризмата на непривични ястия. Светулките се готвеха да вечерят. Това означаваше, че слънцето ей сега ще залезе. В следващия един час температурата щеше да спадне с четиридесет градуса или повече и най-накрая щеше да престане да се безпокои, че може да умре от слънчев удар.
Внезапно той усети мокрота под мишниците. Проклятие! Въпреки всички предпазни мерки — таблетките сол, адреналиновите инжекции, окисляването на кръвта му, средствата против изпотяване, свободно падащите мантии, той се бе изпотил не на шега. Потта течеше по тялото му. Кога ще избият петната? И още нещо — Светулките потят ли се изобщо? Не знаеше толкова много за тях. Кой да си помисли, че може да го издаде такова просто нещо като потенето?
Премисляйки какви възможности за избор има, той влезе в един небиещ на очи вход и констатира, че няма никакъв избор. Не беше стигнал чак дотук, за да се откаже. Нямаше как да прикрие петната от пот, затова не си струваше да се безпокои за тях. Ако държи тялото си по странен начин, сякаш се опитва да скрие нещо, ще привлече повече внимание, отколкото ако просто си върви наперено и нехайно сред Светулките. Може би никой няма да се загледа в него или да напраши мантията си, все едно че току-що е дошъл от пустинята. Само че пустинята беше червена, а прахът по градските улици беше кафяв. Това можеше още повече да привлече вниманието към него.
Най-доброто решение беше да се върне в конюшнята и да чака, докато слънцето залезе и над останалата част от пътя му. Тъкмо тръгна натам и край него мина фургон със Светулки, теглен от впрегатни животни и натоварен с екзотични стоки. Имаше вероятност някъде по-надолу по улицата да се намира друг обор и тези животни да бъдат настанени там, но не си струваше да рискува да го разкрият, ако предположенията му излезеха погрешни.
Малко насекомо кацна на бузата му и той инстинктивно го плесна. Една Светулка, яхнала уродливото си добиче, се обърна и се взря в него.
„Ами сега? — помисли Ленъкс. — Никой от вас ли досега не е замахвал към насекомо?“ И се помъчи да си спомни дали той някога е виждал Светулка да реагира на насекомо. Не можа да си спомни.
Светулката все още се взираше в него и той усети, че трябва да направи нещо, каквото и да е, за да успокои подозрението. През ума му минаха всякакви възможности — от симулиран припадък до изяждане на насекомото, но накрая неловко заоправя мантията си с прекалена акуратност. Осмели се да хвърли бърз поглед към Светулката. Очевидно беше престанала да се интересува от него и пак се взираше тъпо в улицата.
За да бъде сигурен, че е в безопасност, той продължи да върви и зави в първата странична улица, която му се изпречи. Май беше попаднал на уличка на тъкачи. Покрай колибките се виждаха големи казани с бои,
