„Кучият му син — помисли Ленъкс, — Хванаха се на въдицата. Няма да ме убият!“
— Имате я — произнесе на глас и добави: — след като видя церемонията.
— Отговорът ти е неприемлив.
— Оръжията на моите приятели ще бъдат още по-неприемливи за вас — гласът на Ленъкс прозвуча многозначително.
— Ние сме много, а вие една шепа — отбеляза Светулката. — Ще ви убием всичките.
— Ако това стане, няма да мине много време и небето ще почернее от кораби на Републиката. Тогава нито една Светулка, нито едно товарно животно, нито едно растение или цвете няма да остане живо до мръкване.
— Вече ти обясних, че твоите заплахи нямат никаква стойност.
— Аз не заплашвам — отговори Ленъкс. — Само предупреждавам.
Светулката остави Ленъкс и отиде към събрата си в златиста мантия. Пак заговориха оживено и след минута той се върна.
— Обсъждаме положението.
Ленъкс кимна.
— Мъдро решение. — Направи малка пауза. — Ти имаш ли име?
— Защо?
— Искам да знам на кого да благодаря, след като ме пуснете.
— Името ми е Чоманчи. Но едва ли ще искаш да ми благодариш.
Светулките внезапно млъкнаха и погледнаха нагоре. Ленъкс последва примера им и видя една гола Светулка, изправена на върха на пирамидата. Кожата й блестеше бледозлатиста в тъмното.
— Ще останеш тук, докато решим какво да правим с теб — обяви Чоманчи.
— Че къде ще ходя?
— Никъде — беше решителният отговор на Чоманчи. Махна на две от въоръжените Светулки и даде кратка команда. Преди Ленъкс да успее да си я преведе и да усети какво ще стане, Светулките приковаха с копие краката му към земята.
Човекът изрева от учудване и болка. Искаше да се свлече на колене, да направи нещо, с което да намали малко натиска в краката си, но Чоманчи здраво държеше вързаните му ръце зад гърба му. Накрая кимна и Светулките извадиха копията. Беше още по-мъчително, отколкото пробождането. Когато Чоманчи усети, че Ленъкс ще припадне, отпусна ръцете му и го остави да се строполи на земята.
— Нямаше нужда да го правиш! — изхриптя Ленъкс, а кръвта шуртеше от дупките на обувките му.
— Имаше — спокойно каза Чоманчи.
— Нямаше никъде да ида!
— Не може да ти се вярва.
Чоманчи се отдалечи на няколко крачки и премести погледа си към самотната фигура на върха на пирамидата. Въпреки парещата болка Ленъкс също погледна натам.
Голата Светулка стоеше на самия връх, на около двадесет метра над тях, и правеше с ръце някакви мистични знаци. Внезапно закърнелите й крила започнаха да пърхат — Ленъкс за пръв път виждаше възрастна Светулка да движи мембраните на гърба си — и насъбралото се множество подхвана дълбока, гърлена, тържествена мелодия. Крилата пърхаха все по-силно, докато Ленъкс престана да различава формата им, и без никакво предупреждение Светулката се хвърли напред в празното.
За миг Ленъкс помисли, че наистина ще литне, но Светулката започна да пропада, а крилата й биеха въздуха с ослепителна скорост. По средата на полета си тя се удари в стената на пирамидата, отхвръкна на около четири-пет метра и продължи да пада към земята. Най-накрая тупна долу с болезнен удар.
Скоро на върха се показа друга Светулка и всичко се повтори, докато и тя се стовари мъртва на земята.
Ленъкс очакваше появата на трета Светулка, но след миг осъзна, че тълпата вече не гледа нагоре. Стана му ясно, че тази част от церемонията — ако можеше да се нарече така — е свършила.
Помъчи се да се изправи на крака, но болката беше толкова силна, че падна отново с проклятия на земята.
Насили се да мисли за нещо друго, за каквото и да е, за да пропъди мъчителната болка от съзнанието си.
„Церемонията. Мисли за церемонията. Опитай се да я разбереш.“
Ритуално самоубийство? Сигурно не. Не знаеше особено много за културата на Светулките, но самоубийството не се връзваше с нещата, в които беше сигурен.
„Съсредоточи се!“
Ако не е самоубийство, какво е? Щом Светулките нямат намерение да умират, значи мислят, че може и да полетят. Но нямаше начин, костите им бяха доста тежки, крилата им — много крехки, цялата им конструкция не беше пригодена за летене. Ами ако… Това не би ли могло да бъде някакво изпитание за месии? Ако някой от тях действително литнеше, нямаше ли да стане вожд?
Смешно предположение. Тези крила никога не бяха крепили в полет тялото на Светулка. След вековете, в които Светулките политаха към смъртта си от върха на пирамидата, трябваше да са разбрали, че никой от тях не може да се задържи във въздуха.
Болката започна отново да прониква в съзнанието му. Той се опитваше да я прогони.
И двамата, които скочиха, бяха мъжки индивиди. Това имаше ли значение за скачането? Ако беше така, какво би могло да означава?
Или пък са били престъпници? Но защо престъпници ще участват в религиозна церемония?
Изведнъж една Светулка със златиста мантия — не Чоманчи, а друг, непознат — прекъсна размислите му, запявайки нещо на висок глас. А когато песента свърши, цялото множество започна да обикаля тичешком около основата на пирамидата.
Чоманчи в миг сграбчи изотзад мантията на Ленъкс и го задърпа настрани. Само след миг най-бързите Светулки завиха покрай ъгъла на пирамидата и се озоваха на мястото, където преди секунда лежеше Ленъкс.
— Онези двамата защо скочиха от пирамидата? — запита Ленъкс.
Чоманчи се обърна към един въоръжен боец.
— Нашият арестант упорито задава въпроси. Избий му любопитството от главата.
Светулката пристъпи зад гърба на Ленъкс, който се опитваше да се обърне и да види какво става. Чоманчи го стисна за рамото, за да го задържи на място. За миг Ленъкс си помисли, че няма нищо по-лошо от неизвестността, от това, че не знае какво ще последва. В следващата секунда едно острие се стовари върху пръстите му и той рухна настрана, запроклина и се сгърчи от болка, осъзнавайки, че е сгрешил, че фактът е много по-ужасен от предположенията.
— Някакви други въпроси? — запита саркастично Светулката.
— По-добре да ме беше убил, копеле такова! — изфуча Ленъкс. Кръвта бликаше от чуканчетата на отсечените му пръсти. — Щом не го направи, ще се върна за теб! Кълна се!
Чоманчи издаде щракащ звук.
— Много бавно възприемаш, Завиър Уилям Ленъкс.
Кимна на боеца и Ленъкс усети как една чуждоземна ръка стисна здраво лявата му ръка и след още миг острието отново се спуска рязко надолу. Той изригна някаква ругатня и с последни сили захапа устната си до кръв, загледан безмълвно в Чоманчи.
— На твое място, Завиър Уилям Ленъкс — отбеляза Чоманчи, — щях да си държа езика зад зъбите, докато още си е на мястото.
Ленъкс усети как връзват здраво китките му с някакъв мек плат. Платът се впи в месото и то прокърви, но превръзката беше достатъчно стегната, за да спре изтичането на кръвта от прорязаните му пръсти. Срязаха вървите, които държаха ръцете му отзад, и той с мъка изви осакатените си ръце напред, докато се озоваха пред лицето му. Искаше да ги стисне, но осъзна, че вече няма с какво. Когато кървенето спря, той кръстоса ръце и скри китките под мишниците си.
Церемонията продължаваше, носеха се песнопения и молитви, искрящи златокожи същества пристъпваха важно, описвайки някакви фигури, но на Ленъкс не му беше до това. Знаеше, че ще умре, бавно и мъчително, парче по парче, в по-ужасна агония, отколкото и в най-страшните си кошмари.
