Когато излезе от града и измина половината разстояние, дочу, че от дясната му страна изотзад се приближават товарни животни, теглещи фургон. Скри се зад една издадена скала. Шест Светулки яздеха и водеха керван от още тридесет животни, всичките тежко натоварени, като юздата на всяко бе вързана за опашката на предното. Слънцето се бе скрило и четири от Светулките бяха открили главите и ръцете си. Той зяпна. През деня те изглеждаха безцветни и мътни, но благодарение на някаква съставка на кожата си през нощта буквално светеха.
Помисли дали да не отреже юздата на последното животно, да свали товара му и да го яхне, но имаше шумни, темпераментни добичета животни и не му се щеше да го разкрият, ако то заблееше.
Керванът обаче му предлагаше известна закрила, когато стигнеха до блестящите факли, които обкръжаваха пирамидата. Пък и отпечатъците от него щяха да покрият стъпките му. Затова той изчака първите двайсетина животни да го отминат, бързо излезе от скривалището си и тръгна редом с двайсет и първото. То вдигна глава, очите му се разшириха, когато осъзна присъствието му, но не издаде звук и продължи да върви. Ленъкс се държеше възможно най-близо до него, в случай че някой от шестимата ездачи решеше да погледне назад. Но вниманието им бе привлечено от бляскащите в далечината факли.
Керванът спря на около четвърт миля от пирамидата. Ленъкс се плъзна в тъмнината точно преди една Светулка да тръгне покрай животните и да провери дали няма скъсани въжета. След това Светулките си размениха по няколко думи шепнешком и тръгнаха по пътечката, отбелязана с факли.
Ленъкс видя как стигнаха на около десет метра от основата на пирамидата, коленичиха, направиха сложно движение с ръце и започнаха бавно да обикалят около нея в посока, обратна на часовниковата стрелка.
Потърси някакъв свещеник или водач, но единствените Светулки, които виждаше, бяха шестимата от кервана. Нищо не разбираше. Това беше тяхната светая светих, тук трябваше да има нещо повече от група Светулки, описващи широки кръгове.
Изведнъж осъзна, че се случва още нещо. Откъм селото прииждаха Светулки, хиляди, може би десетки хиляди. Вървяха един зад друг към пирамидата. Докато все още бяха на половин миля, Ленъкс разбра, че няма да успее да стане просто част от тяхната процесия, както се бе присъединил към кервана, защото доста от тях носеха факли. А ако тръгнеха по същия път, както и керванът, щяха да минат поне на двадесет метра от него. В никакъв случай нямаше да преодолее това разстояние, без да го забележат.
Имаше две възможности — или да изчака последните да минат край него и да тръгне след тях, или да се доближи до пирамидата сега, преди да са пристигнали. И тъй като нямаше гаранция, че последните няколко Светулки няма да носят факли, избра второто.
Тръгна бързо по пътеката, която като че ли всички Светулки следваха инстинктивно, обърна се към пирамидата и продължи с по-бавен ход. Когато стигна до мястото, където бяха коленичили шестимата от кервана, коленичи и той, а после се опита възможно най-точно да повтори движението с ръце. След това тръгна да обикаля покрай пирамидата, както бе видял да го правят Светулките, забавяйки крачка, за да не се сблъска с тях.
Обикаляйки така отдясно наляво, той се скри от погледа на множеството, прииждащо откъм селото, спря и си пое дъх с облекчение. Успя! Всичко, което сега трябваше да направи, бе да чака, докато ония започнат да обикалят около пирамидата. Ще се престори, че се спъва, ще остави няколко от тях да го отминат и сетне ще се изравни с тях, за да може да повтори всичко, което те направят. Най-лошото бе отминало.
Той все още се поздравяваше мислено за подвига си, когато една Светулка със златиста мантия излезе от тъмнината, сграбчи рамото му, завъртя го и отметна шала от лицето му.
— Очаквахме те, Завиър Уилям Ленъкс — произнесе Светулката и въпреки че високият глас излизаше от нечовешко гърло, Ленъкс почувства заплаха в тона му.
Внезапно изникнаха още три Светулки, насочили заплашително към него стрелите си с метални върхове.
Никакъв смекчаващ обстоятелствата отговор не се мярна в ума на Ленъкс, затова той остана неподвижен, без да издаде и звук.
— Много пъти ти беше казано да стоиш далеч от това място — продължи Светулката. — Обясниха ти, че подобно нахлуване в интимния ни свят не е позволено. И все пак ти дойде. Защо?
— Бях любопитен.
Светулката издаде звук, който трябваше да означава презрително изсумтяване. Никак не беше приятен.
2.
Вързаха ръцете на Ленъкс зад гърба и го поведоха към огромната пирамида, която вече бе видял доста отблизо. Тя бе висока около двадесет метра и по гладките й златисти стени не личаха никакви знаци или релефи. Чудеше се, че е построена от такава примитивна раса като Светулките, Допусна, че може би някаква друга раса от междузвездни пътешественици я е издигнала и после я е изоставила, че произходът й е бил забравен през вековете и така тя е станала най-свещеният от религиозните паметници на Светулките.
— Нали за това дойде, Завиър Уилям Ленъкс? — обърна се към него Светулката със златистата мантия, сочейки пирамидата.
— Дойдох да проследя цялата церемония — отговори просто Ленъкс.
— Защо?
— Разказваха ми, че е едновременно прекрасна и ужасяваща.
— Ние нямаме желание да гледаме вашите религиозни церемонии — натърти Светулката.
— Би трябвало да присъствате на някоя — поде Ленъкс. — Може да ви се стори интересна.
— Вашият Бог допуска ли на нея същества от всякакви раси?
— Мнозина от моите биха казали, че той е и ваш Бог.
Светулката издаде някакъв свой еквивалент на смях.
— Нямам нищо против да мислят така.
— Ще се радвам да поговоря на религиозни теми с вас.
— Сигурен съм — парира Светулката. Спряха пред основата на пирамидата.
— Какво смятате да правите с мен? — мъчеше се да скрие нервността си Ленъкс.
— Знаел си до какво водят действията ти още преди да дойдеш.
— Може би трябва да поразмислите повечко над последиците от вашите действия — Ленъкс се стараеше думите му да прозвучат възможно най-авторитетно. — Не можете да убиете някого от Хората без никакво възмездие.
— В твоето положение нямаш право да се пазариш.
— Не съм тук да навредя на някого — отвърна Ленъкс. — Дойдох сам и невъоръжен. Защо просто не ме оставите да наблюдавам церемонията и да си отида тихо и мирно?
Светулката го изгледа продължително.
— Точно такъв наивник и глупак си, какъвто те описваха.
По лицето на Ленъкс премина злобна усмивчица.
— Такъв съм си по природа.
— Природата ти няма никакво значение.
Приближи още една Светулка, също със златиста мантия, спря на двадесетина крачки от тях и повика с жест пазача на Ленъкс.
— Обкръжен си — каза първият. — Не мърдай, иначе ще бъдеш убит на място.
И се запъти към другата Светулка със златиста мантия. Двамата започнаха оживено да разговарят на неразбираем за Ленъкс диалект. След няколко минути първият се върна при него.
— Късметлия си, Завиър Уилям Ленъкс — бяха първите му думи. — Моят народ смята, че ако те убием, това ще предизвика нападение срещу нас. За мен няма никакво значение, защото знам, че моят Бог ще ни пази, но има други, чиято вяра не е толкова силна. Затова, ако ми дадеш дума, че ще напуснеш Гротамана и никога вече няма да се върнеш тук, ще те оставим да живееш.
