ветрееха се огромни къдели разноцветна прежда — червени и оранжеви на пустинните племена, приглушено кафяви и зелени на градските жители, дори бели на воинската каста и златисти на свещениците. Женски Светулки седяха по праговете, пръстите им се движеха чевръсто и сигурно, тъчейки сложните шарки, а тумби деца си играеха на улицата. Животинче подобно на котка излезе от една колибка и тръгна да пресича улицата. Едно дете хвърли камък по него, то изръмжа и се скри вътре.
Вървейки по улицата, без да обръща внимание на децата и без те да му обръщат внимание, Ленъкс забеляза някаква манерка, която висеше пред една колибка, но се опита да не мисли за нея. Нямаше начин да я открадне, без да го забележат, особено на такова многолюдно място. Като помисли за това, се почуди дали още се поти. Близна горната си устна, за да разбере. Беше влажна и солена. Виждаха ли се някакви петна от пот? Не знаеше и нямаше начин да провери, но децата продължаваха да не го забелязват и той стигна до заключението, че мантията му е още суха.
Погледна две момченца, които се гонеха насред улицата. Как го правят, по дяволите? Метаболизмът им сигурно не беше много по-различен — и те живееха с помощта на кислорода, който поддържа човешкия живот. Но не се потяха, не пускаха слюнка, не дишаха тежко, не даваха никакви признаци, че жегата им влияе. Еволюция и адаптация, помисли, еволюция и адаптация. Но това не обясняваше крилата. Не можеха да летят — имайки предвид конструкцията им, никога не са летели, — така че защо им са крила? А пръстите им — защо са толкова дълги? Как може едни безполезни крила и пръсти с по четири стави да им служат за оцеляване?
„Трябваше да поработя повече у дома.“
Но сега той наистина правеше точно това. Светулките нямаха никаква полза от Хората. Отказваха да търгуват с тях. Отказваха да разменят посланици. Отказваха да имат нещо общо с разпрострялата се на всички страни Република на Хората. Бяха им отпуснали само един малък аванпост точно насред опалената от слънцето южна пустиня, известна като фурната на ада, но никой от Хората нямаше достъп до градовете им. Наистина чудо беше, че Ленъкс успя да научи езика им, защото не разполагаха нито с радиосигнали, нито с видеосигнали, които да изучат и анализират. Той постигна това, докато стоя затворен заедно с една Светулка, обвинена в четворно убийство на Хора. Наложи му се да се бори за живота си поне петдесет пъти, преди Светулката да склони на примирие и да започне да разговаря с него. Дори сега, когато се опитваше да се прави на Светулка и се промъкваше към пирамидата, си нямаше никакво понятие за значението на грубите драсканици, които минаваха за писмен език на Светулките.
С говоримия език беше много по-лесно. Прост и тромав, стържещ ухото, но в него имаше някаква поезия, когато го превеждаха на езика на Хората. Името, с което Светулките наричаха Медина, беше Гротамана — Докоснат от Бога, а името на града, където се намираше сега — Браканан, буквално означаваше Златен в края на деня. Само на това полукълбо имаше петдесетина диалекта, но за щастие езикът, който той успя да научи от съкилийника си, беше жаргон, станал общо комуникативно средство на хиляди мили наоколо.
Три насекоми забръмчаха покрай лицето му. Опита се да не им обръща внимание и към тях се присъединиха още шест.
„Заради солта трябва да е“ — предположи той. Сега, когато беше подготвен, можеше да контролира реакциите си. Само че насекомите не досаждаха на никоя Светулка и ако покрай него се съберяха много, някой щеше да се зачуди.
Той продължи и чак когато отмина и последното дете, зави зад ъгъла, прокара ръка по фасадата на някаква мърлява постройка и покри лицето си с мръсотия и сажди. Надяваше се така да скрие миризмата на потта си от насекомите. Не помисли как ще се отрази това на външността му. Ако в този миг някоя Светулка зърнеше лицето му, той беше загубен.
Слънцето се спускаше зад далечните хълмове, сенките започнаха да се удължават и Ленъкс се почуди дали наистина има шанс да изпълни задачата си. Температурата започна рязко да спада. Още беше горещо и нямаше да стане по-студено, ала той вече не се боеше, че може да се разтопи. Жаждата му не бе преминала, но с настъпването на тъмнината вече можеше да я контролира.
Реши да се приближи до пирамидата. Улиците опустяваха, пътят му щеше да бъде чист, никакви Светулки нямаше да му се пречкат, фактът обаче, че върви сам, щеше да привлече достатъчно много вниманието към него. Пък и не беше наясно какво се очаква да направи, когато стигне там. Затова избираше сенчестите места, надявайки се да мине незабелязан, стремеше се да нагоди стъпките си така, че да попадне в първата група Светулки, които излизаха от жилищата си и тръгваха по пътеката, дълга цяла миля.
Много му се искаше да клекне, опрял гръб о някоя стена, и да прекара следващия един час в престорена дрямка. Нямаше представа обаче дали Светулките дремят в такава поза — онази, с която беше в една килия, като че ли изобщо не спеше, — затова реши да не рискува. Но внезапната тишина и замирането на движението наоколо го убедиха, че и те не се разхождат навън, след като мръкне, поне не след като отидат до пирамидата. Затова просто застана неподвижно в сянката с надеждата да не го видят.
Минаха пет минути, после още десет, а след това по тясната уличка се зададе самотна мъжка Светулка. Ленъкс замря, опитвайки се да прикрие напрежението на тялото си с надеждата позата му да подсказва, че в неговото присъствие тук няма нищо необикновено.
Светулката спря на около три метра и се вгледа внимателно в Ленъкс. С привидно равнодушие той впи очи в земята.
В крайна сметка Светулката продължи да върви и тъкмо когато Ленъкс се поотпусна, тя се обърна и му каза нещо на диалект, който Ленъкс никога досега не беше чувал.
Човекът продължи да се взира в земята, без да отговаря. Светулката се върна към него и повтори изречението.
— Не те разбирам — измънка Ленъкс на единствения език, който бе усвоил.
— Ти не си от Царството на легиона — каза Светулката, минавайки на общия жаргон.
— Не съм — потвърди Ленъкс и се зачуди за какво става дума.
— И от Седемте не си.
— Така е.
— Има нещо странно в теб — продължи Светулката. — Говориш завалено и не отвръщаш на погледа ми.
— Така съм се родил, не мога да говоря ясно — отвърна Ленъкс, — а не отвръщам на погледа ти, защото ме е срам от недостатъка ми.
Отговорът изглеждаше смислен, но в него явно имаше нещо извънредно погрешно, защото без нито дума повече Светулката се нахвърли върху Ленъкс и ръцете му посегнаха към човешкото гърло.
Абсолютно неподготвен за тази ненадейна атака, Ленъкс започна да се бори на живот и смърт, докато ръцете на Светулката стягаха хватката си около врата му. Сръчният удар с коляно в слабините щеше да омаломощи всеки противник от човешкия род, но не подейства на Светулката. Ръгването с палец под мишницата накара противника да изръмжи, но не отслаби захвата на ръцете му. Ленъкс, омаломощен, усети, че почва да се задушава. Пред очите му плувнаха петна и накрая реши, че единственият начин да оцелее е да отвърне на изненадата с изненада. С мигновено движение на ръката смъкна изцяло шала, който закриваше лицето му.
Очите на Светулката се разшириха.
— Ти си от Хората!
Ленъкс използва момента, за да се освободи. Не даде на противника си нито миг да размисли или да извика някого на помощ, а вместо това моментално стовари силен ритник върху лявото му коляно. Светулката изохка и падна на земята, а в това време Ленъкс уви шала си около врата му и започна да го стяга.
Светулката се мъчеше да се освободи, отначало яростно, а после с все по-затихващи и отслабващи напъни, докато накрая се отпусна неподвижно. Ленъкс се убеди, че не го е убил, бързо го завлече в най- сенчестата част на улицата и му запуши устата със собствените му шалове.
Независимо че схватката беше бърза и безшумна, Ленъкс все не можеше да повярва, че на улицата още не се е изсипал рояк Светулки да видят какво става. Реши, че независимо дали е рано или не, по-сигурно е да се приближи до пирамидата, отколкото да остане на това място. Вървейки в сянката, доколкото му бе възможно, на север, като се озърташе и слухтеше за всяко движение и всеки звук.
