да набута тялото в багажника. Със свити крака, като дете в утробата на майката. Взе инструментите, една лопата и крика от земята и ги сложи отпред в колата. Някъде наблизо запя птиче. Той трепна. Стори му се, че никога не е чувал толкова звънка птича песен. После погледна ливадата; тя бе станала още по- светла.
Не биваше да се излага на никакви опасности. Върна се и полуотвори капака на багажника. Стъпи с левия крак на задната броня и подпря капака с коляното, така че да е леко отворен, а той да може лесно да действа с ръце в багажника. Ако някой мине, все едно, че поправя нещо. Можеше веднага да затвори капака. Предстоеше му много работа. Трябваше да доубие Хааке.
Главата бе близо до десния ъгъл. Виждаше се. Шията беше още мека, артериите туптяха. Той впи здраво ръце в гърлото му и го стисна.
Стори му се, че продължи цяла вечност. Главата помръдна. Съвсем леко. Тялото се опита да се отдръпне. Сякаш му пречеха дрехите. Устата зина. Птичето зачурулика отново. Подаде се езикът, дебел, жълт и обложен. Едното око изведнъж се отвори. То се впери в Равик така, сякаш го виждаше. Имаше чувството, че то всеки момент ще изскочи и ще го удари… След това тялото се отпусна. Равик стиска гърлото още известно време. Край.
Капакът тракна. Той направи няколко стъпки. После усети, че краката му треперят. Облегна се на едно дърво и повърна. Струваше му се, че ще повърне и червата си. Опита се да спре, но напразно.
Когато вдигна отново глава, видя, че откъм ливадата идва човек, който гледаше към него. Равик не мръдна. Другият се приближаваше с бавна, равнодушна походка. Облечен бе като градинар или работник. Погледна към него. Равик се изплю и извади пакет цигари от джоба си. Запали една и пое дълбоко дима. Лютият дим преряза гърлото му. Мъжът пресече алеята, погледна към мястото, където Равик бе повърнал, след това колата, после самия него. Не продума, а и лицето му нищо не издаваше. Отдалечи се бавно към кръстопътя.
Равик почака още няколко секунди. След това заключи багажника и запали мотора. Тук, в Булонската гора, не можеше да направи нищо повече. Беше много светло. Трябваше да отиде в Сен-Жермен. Познаваше добре гората там.
30
След час спря пред малка гостилничка. Беше много гладен, главата му бе замаяна. Остави колата пред сградата, където имаше две маси и няколко стола. Поръча си кафе с кифли и отиде да се измие. Умивалнята вонеше. Поиска чаша, за да си изплакне устата. После си изми ръцете и се върна.
Закуската беше на масата. Кафето миришеше като всяко кафе; над покривите прелитаха лястовички; слънцето простираше по стените на къщите първите си златисти килими. Хората отиваха на работа, една чистачка със запретната пола търкаше пода на бистрото. Спокойна утрин, каквато Равик отдавна не бе преживявал.
Изпи горещото кафе, но не можа да се реши да хапне. Не можеше нищо да пипне с ръцете си. Погледна ги. „Глупости — помисли си. — Дявол да го вземе, не искам сега да ме обземат разни мании! Трябва да ям.“ Изпи още една чаша кафе. Извади цигара от пакета, като се постара да не захапе докоснатия от ръката му край. „Не може да продължава така“ — помисли той. Но въпреки това не хапна нищо. — „Трябва най-напред да уредя всичко“ — реши той, стана и плати.
Стадо крави. Пеперуди. Слънце над нивите. Слънце по предното стъкло на колата. Слънце на покрива й, слънце по лъскавия метал на багажника, където лежеше Хааке… убит, без да е разбрал от кого и защо. Трябваше да стане другояче. Да, другояче… „Хааке, позна ли ме? Знаеш ли кой съм?“
Той видя пред себе си зачервеното лице.
„Не, защо? Кой сте? Срещали ли сме се някога?“
„Да.“
„Кога? Говорили ли сме си на «ти»? Може би от кадетското училище? Не мога да си спомня.“
„Не си спомняш, Хааке. Не е от кадетското училище. А по-късно.“
„По-късно ли? Но вие сте живели в чужбина, а аз не съм излизал никога от Германия. Само през последните две години съм идвал в Париж. Може би сме пили…“
„Не, не сме пили заедно. И не беше тук. А в Германия, Хааке“.
Бариера. Железопътни релси. Градина, пълна с рози, флокси и слънчогледи. Чакане. Безкраен черен влак, който пухти в безкрайната утрин. В огледалото на колата се отразяват като живи очите, които бяха сега в багажника, превърнати в безжизнена пихтия и покрити с проникващия през процепа прах.
„В Германия ли? Да, разбирам. На някой партиен конгрес. В Нюрнберг. Мисля, че си спомням. Не беше ли в Нюрнбергерхоф?“
„Не, Хааке“. Равик говореше бавно на стъклото и чувстваше как черната вълна на миналото се връща към него. „Не в Нюрнбергер, а в Берлин.“
„В Берлин ли?“ Разсеченото от отражения призрачно лице прояви весело нетърпение. „Разкажете, приятелю, нека да чуя тая история! Не ме дръжте в напрежение. Не ме мъчете. Кога сме се виждали?“
Вълната на миналото се надигаше от земята.
„Когато ме мъчехте, Хааке. Именно тогава. Когато ме мъчехте“.
Плах, смутен смях.
„Не се шегувайте, приятелю.“
„Да, там, в ада, Хааке. Сетихте ли се сега кой съм?“
Нов смях, по-неуверен, по-смутен и тревожен.
„Как да се сетя? Виждам хиляди хора. Не мога да помня всяко лице. Ако намеквате за Гестапо…“
„Да, Хааке, Гестапо.“
Вдигане на рамене. Гузен поглед.
„Ако са ви разпитвали там…“
„Да. Спомняш ли си?“
Ново свиване на рамене.
„Как мога да си спомня! Разпитвали сме хиляди…“
„Разпитвали! Изтезавали, били до безсъзнание, смазвали бъбреци, чупели кости, хвърляли безчувствените тела в подземията, после отново измъчвали, обезобразявали, ритали в слабините… На това ли казвате разпит. Или може би на сърцераздирателните, ужасяващи степания на онези, които нямат вече сила да викат. Скимтенето в полусъзнание, ритниците в корема, гумените палки, камшиците. Да, това именно вие наричате невинно «разпит».“
Равик погледна невидимото лице в стъклото, зад което се плъзгаха безшумно ниви с жито, макове и шипкови храсти, погледна го втренчено, устните му се раздвижиха и той изрече всичко, което желаеше и трябваше да каже поне веднъж.
„Не мърдай. Или ще те застрелям като куче! Помниш ли малкия Макс Розенберг, който лежеше с разкъсано тяло в подземието до мен и се опита да си разбие главата в циментовата стена, за да се спаси от нов «разпит»? А защо го разпитваха? Защото беше демократ! Ами Вилман, който уринираше кръв и бе останал без зъби и с едно око след твоя двучасов разпит… И защо? Защото беше католик и не вярваше, че вашият фюрер е нов месия. Ами Ризенфелд, чиито глава и гръб бяха заприличали на късчета сурово месо, който ни молеше да прегризем артериите му, защото нямаше зъби и не можеше да го стори сам, след като ти го беше «разпитвал»… И защо? Защото беше против войната и не вярваше, че културата се показва най-добре чрез бомби и огнехвъргачки. Разпит! Хиляди са били «разпитвани». Да… не мърдай, свиня такава! Пипнах те най-после; сега отиваме в един дом с дебели стени, където ще бъдем съвсем сами и аз ще те «разпитвам» бавно, по цели дни, както разпитваше Розенберг, Вилман и Ризенфелд, както ни научихте, че се разпитва. А след това…“
Изведнъж Равик почувства, че колата се движеше много бързо. Отпусна газта. Къщи, село, кучета, кокошки, пуснати на паша коне, които препускаха, източили шии, с високо вдигнати глави, диви, напомнящи кентаври, изпълнени с бурен живот. Засмяна жена с панер дрехи. Пъстро пране, простряно по въжетата като знаме на истинското щастие. Деца, които играят пред вратите. Видя всичко това ясно и като че през стъклена стена, съвсем близко и невероятно далечно, изпълнено с красота, покой и невинност, мъчително властно, далечно за него и завинаги недостижимо само заради тая нощ. Не съжаляваше. Така беше. И нищо
