— Естествено.
— Възнамерявам да купим още някои работи утре сутринта и да изпратим всичко преди заминаването ни. Тази вечер ще се преместя в „Белфор“. Хубав, евтин и чист хотел.
— Там ли е отседнал и годеникът ти?
— Не, разбира се — каза изненадано Роланд. — Не сме женени още.
— Забравих.
Равик знаеше, че това не е преструвка. Роланд беше буржоазка, която е работила. Нямаше значение дали в девически пансион или в публичен дом. Сега напускаше работата; всичко се бе свършило и тя се връщаше към своя буржоазен мир, без да отнесе каквато и да е следа от другия. Така беше и с много други проститутки. Някои от тях ставаха отлични съпруги. Да си проститутка, значеше да имаш сериозна професия, а не порок. Съзнанието за това ги спасяваше от пълно падение.
Роланд взе бутилката с арманяка и наля отново чашата на Равик. След това извади от чантата си едно листче.
— Ако решиш някога да напуснеш Париж — ето новият ни адрес. Можеш да дойдеш, когато пожелаеш.
Равик погледна бележката.
— Имам две имена — каза Роланд. — Едното е за първите две седмици. Моето. А след това името на годеника ми.
Равик прибра бележката в джоба си.
— Благодаря, Роланд. Засега оставам в Париж. Освен това годеникът ти би се учудил сигурно, ако внезапно довтасам.
— Казваш това, защото не исках да дойдеш на гарата ли? Това е нещо друго. Давам ти бележката в случай, че някога ти се наложи да напуснеш Париж. И то набързо.
Той вдигна глава и я погледна учудено.
— Защо?
— Слушай, Равик — отвърна тя. — Ти си бежанец.
А бежанците изпадат понякога в затруднения. Добре е да знаеш къде можеш да отидеш в такъв случай и да знаеш, че полицията няма да те открие.
— Откъде знаеш, че съм бежанец?
— Знам. Но не съм казвала никому. Това не засяга другите. Вземи адреса и ако ти потрябва някой ден, ела. У нас никой няма да те търси.
— Добре. Благодаря, Роланд.
— Преди два дни тук идва един полицай. Пита за някакъв германец. Искаше да знае идвал ли е.
— Така ли? — попита внимателно Равик.
— Да. За онзи, който беше тук при последното ти идване. Сигурно не си спомняш вече. Един дебел, плешив мъж. Седнал бе с Ивон и Клер. Полицаят питаше бил ли е тук и кой друг е бил по същото време.
— Не си спомням — каза Равик.
— Сигурна съм, че не си го забелязал. Но аз не му казах, разбира се, че си идвал оная вечер.
Равик кимна.
— По-добре да не знаят — заяви Роланд. — По този начин няма да дам на фантетата възможност да преследват невинни хора за това, че нямат паспорти.
— Разбира се. Каза ли полицаят какво иска?
Роланд вдигна рамене.
— Не. А не е и наша работа да го питаме. Казах му, че никой не е идвал. Това е правило в нашето заведение. Ние никога нищо не знаем. Така е по-добре. А той и не прояви особен интерес.
— Така ли?
Роланд се усмихна.
— Трябва да знаеш, Равик, че повечето французи не искат и да знаят какво може да се случи на някой немски турист. Ние си имаме достатъчно грижи.
Тя стана.
— А сега трябва да си вървя. Сбогом, Равик.
— Сбогом, Роланд. Без теб тук няма да е вече тъй хубаво.
Тя се усмихна.
— Отначало може би не. Но скоро ще стане.
Отиде да се сбогува с момичетата. На минаване погледна към касата, столовете и масите. Практични подаръци. Тя си ги представяше вече в кафенето си; особено касата. Тази каса означаваше приходи, сигурност, дом и благоденствие. Роланд се поколеба за миг, но не можа да устои. Извади няколко монети от чантата си, сложи ги в лъскавата каса и я завъртя. На прозорчето се появи сумата два и половина франка, касата се отвори и Роланд прибра с щастлива детска усмивка собствените си пари.
Любопитни момичетата я заобиколиха. Роланд повтори операцията и плати франк и седемдесет и пет.
— Какво може да се получи във вашето заведение за един франк и седемдесет и пет сантима? — попита Маргьорит, по прякор Кобилата.
Роланд помисли. После отвърна:
— Едно дюбоне, два пъти перно.
— А колко струват амерпиконът или бирата?
— По седемдесет сантима. — Роланд записа нула франка и седемдесет сантима.
— Евтино е — каза Кобилата.
— При нас трябва да е по-евтино, отколкото в Париж — обясни Роланд.
Момичетата наредиха столовете около двете мраморни маси, седнаха внимателно, пригладиха копринените си рокли и започнаха да се държат като посетителки в бъдещото кафене на Роланд.
— Три чая с английски бисквити, госпожо Роланд — каза Дейзи, нежна руса девойка, любимка главно на женените посетители.
— Седем франка и осемдесет. — Роланд маркира на касата си. — Съжалявам, но английските бисквити са много скъпи.
От съседната маса Маргьорит-Кобилата вдигна глава, след като точно премисли всичко.
— Две бутилки помри — поръча тържествено тя. Обичаше Роланд и искаше да й го покаже.
— Деветдесет франка. Хубаво помри.
— И четири коняка — изпръхтя Кобилата, — Днес имам рожден ден.
— Четири франка и четиридесет. — Касата изтрака.
— Четири кафета с целувки.
— Три франка и шестдесет.
Възхитена Кобилата погледна Роланд. Не можеше да измисли нищо повече.
Момичетата заобиколиха касата.
— Колко прави всичко, госпожо Роланд?
Тя им показа бележката с отпечатаните цифри.
— Сто и пет франка и осемдесет сантима.
— И колко е печалбата?
— Около тридесет франка. Главно от шампанското. От него много се печели.
— Добре — каза Кобилата. — Добре! Така винаги да ви върви.
Роланд се върна при Равик. Очите й сияеха като на човек, който е влюбен или печели.
— Сбогом, Равик, не забравяй какво ти казах.
— Няма. Сбогом, Роланд.
Тя излезе — силна, изправена, уверена. Бъдещето беше за нея ясно, а животът — хубав.
Равик седеше с Морозов пред „Фуке“. Беше девет часът вечерта. Терасата бе препълнена. Две улични лампи светеха някъде зад Арката със студена бяла светлина.
— Плъховете напускат Париж — каза Морозов. — В „Интернационал“ има три празни стаи. Това не се е случвало от 1933 година насам.
