— Други емигранти ще дойдат и ще ги заемат.
— Какви? Имали сме руснаци, италианци, поляци, испанци, германци.
— Французи — добави Равик. — От граничните области. Бежанци, както през последната война.
Морозов вдигна чашата си, видя, че е празна, и по вика келнера.
— Още една кана пуйи.
— А ти какво ще правиш, Равик? — попита той.
— В качеството си на плъх ли?
— Да.
— И плъховете се нуждаят днес от паспорти и визи.
Морозов го погледна неодобрително.
— Имал ли си досега паспорт? Не. И въпреки това си бил в Прага, Виена, Цюрих, Испания и Париж. А сега е вече време да изчезнеш от тук.
— Къде да отида? — попита Равик. После взе донесената кана. Тя бе толкова студена, че се беше изпотила. Той наля от пивкото вино. — В Испания? Там чакат фалангистите.
— В Швейцария.
— Швейцария е много малка. Бил съм там три пъти. Полицията ме хващаше винаги още на втората седмица и ме връщаше във Франция.
— В Англия. Да отидеш там нелегално от Белгия.
— Невъзможно. В Англия ги залавят още на пристанището и ги връщат в Белгия. А Белгия не е страна, в която могат да живеят емигранти.
— В Америка не можеш да отидеш. Какво ще кажеш за Мексико?
— Препълнено е. А и там можеш да отидеш само ако имаш документи.
— Никакви ли нямаш?
— Имах само няколко свидетелства за освобождаване от затворите, в които съм лежал под различни имена поради незаконно влизане в страната. А те не ми трябват и затова веднага съм ги унищожавал, разбира се.
Морозов мълчеше.
— Няма вече къде да се бяга, Борис — каза Равик. — Този момент все някога настъпва.
— Нали знаеш какво те очаква, ако се обяви война?
— Разбира се. Френски концентрационен лагер. Ще бъде лошо, защото не са подготвени за това.
— Тогава?
Равик вдигна рамене.
— Няма защо да мислим толкова напред.
— Добре. Но знаеш ли какво може да се случи, ако Франция падне, докато се намираш в концентрационния лагер? Германците ще те пипнат.
— Мен и много други. Евентуално. А може пък французите да ни пуснат преди това. Кой знае?
— Тогава?
Равик извади една цигара от джоба си.
— Няма защо да говорим за това, Борис. Не мога да напусна Франция. Всичко друго е опасно или недостижимо. А пък и не ми се ходи никъде.
— Вече не ти се ходи никъде?
— Да. Мислих по този въпрос. Трудно ми е да ти обясня защо, но не ми се ходи никъде.
Морозов замълча. Погледна тълпата и каза:
— Жоан е тук.
Тя бе седнала доста далеч с един мъж на маса, обърната към авеню „Георг V“.
— Познаваш ли го? — попита Морозов. Равик погледна.
— Не.
— Изглежда, често ги сменя.
— Живее си живота — отвърна равнодушно Равик. — Като повечето от нас. Запъхтява се от страх да не пропусне нещо.
— Това може да се нарече и другояче.
— Може. Но не променя нещата. Неспокоен дух, приятелю. Болестта на последните двадесет и пет години. Никой вече не вярва, че със спестяванията си ще живее спокойно на старини. Всеки надушва пожара и се опитва да сграбчи, каквото може. Това, разбира се, не се отнася за теб. Ти си привърженик на дребните удоволствия.
Морозов не отговори.
— Тя не разбира нищо от шапки — каза Равик. — Погледни с каква шапка е само! Изобщо има лош вкус. В това е силата й. Културата омаломощава. Всичко се свежда в края на краищата до простия инстинкт за живот. Ти самият си чудесен пример за това.
— Остави ме да се порадвам на простите си наслади, ветрогонец такъв! — усмихна се Морозов. — Непридирчивият харесва всичко. И няма да остане никога с празни ръце. Глупаво е да търсиш на шестдесет години любов, все едно да искаш да спечелиш на карти, когато партньорите ти шмекеруват. Един приятен публичен дом може да те успокои. Този, в който аз ходя, има шестнадесет млади жени. Там срещу малко пари аз се чувствам като истински паша. Ласките, които получавам, са много по-искрени от тия, измолвани от някой роб на любовта. Повтарям — роб на любовта.
— Разбирам те, Борис.
— Добре. Да си доизпием тогава виното. Студеното леко пуйи. А след това да подишаме сребристия парижки въздух, докато е все още чист.
— Съгласен съм. Забеляза ли, че кестените цъфтят тази година за втори път?
Морозов кимна. След това посочи към небето, където трептеше Марс — голяма червена звезда над тъмните покриви.
— Да. Казват също, че онзи приятел горе от години не е бил толкова близо до земята. — Той се засмя. — Скоро ще прочетем, че някъде се е родило дете с белег, приличащ на меч. А другаде е валял кървав дъжд. От злокобните предзнаменования липсва единствено загадъчната комета от Средновековието.
— Ето я и кометата! — Равик посочи неоновите реклами над сградата на вестника, които се гонеха непрекъснато, и тълпата, застанала мълчаливо и загледана втренчено в тях.
Те поседяха известно време. Един акордеонист застана на края на тротоара и засвири „Ла Палома“. Продавачите на килими пристигнаха с копринени персийски килими на рамене. Едно момче продаваше по масите фъстъци. Всичко беше по старому, докато се появиха и вестникарчетата. Хората моментално разграбиха вестниците от ръцете им; след няколко секунди терасата с разгърнатите вестници изглеждаше покрита от рояк огромни, бели, безкръвни молци, застанали жадно над своите жертви с безшумно пляскащи криле.
— Жоан си отива — заяви Морозов.
— Къде е?
— Ей там.
Жоан пресече улицата и отиде до една открита зелена кола, спряла пред „Шан-з-Елизе“. Тя не видя Равик.
Мъжът, който я придружаваше, заобиколи колата и седна на кормилото. Носеше шапка и беше сравнително млад. Изкара умело колата от редицата други, които бяха паркирани тук. Бе марка „Дьолае“.
— Хубава кола — каза Равик.
— Хубави гуми — добави Морозов и изсумтя презрително. — Железни човече Равик — продължи гневно той. — Равнодушни средноевропеецо! Хубава кола… Вих те разбрал, ако кажеш: „Проклета уличница“.
Равик се усмихна.
— Какво значение има? Уличница или светица — важно е как човек постъпва с тях. Ти не разбираш това, мирни покровителю на публичните Домове, с твоите шестнадесет жени! Любовта не е търговец, който желае възвръщаемост на вложения капитал. А за въображението са потребни само няколко куки, за да закачи булото си. Все едно дали са златни, тенекиени или ръждясали. Това було се закачва всякъде, където
