— Кой е този човек? — обърна се той към Зайденбаум. — Не съм го виждал.
— Това е новият Арон Голдберг — каза Зайденбаум, като сви устни.
— Как така? Нима вдовицата се ожени толкова бързо?
— Не. Само продаде за две хиляди франка паспорта на стария Голдберг. Голдберг имаше прошарена брада. Затова и този си пуска брада. Заради снимката на паспорта. Погледенете го как се оглежда и си дърпа брадата!
Не смее да използува паспорта, докато не му порасте същата брада. Сега се надбягва с времето.
Равик загледа мъжа, който дърпаше неспокойно едва покаралата си брада, сравнявайки я с тая на снимката.
— Би могъл да каже, че брадата му се е подпалила и изгоряла.
— Хубава идея! Ще му кажа. — Зайденбаум свали очилата си и ги размаха. — Страшно нещо! — Той се усмихна. — Преди две седмици всичко това беше най-обикновена сделка. Сега Визенхоф започна да ревнува, а Рут Голдберг не знае какво да прави. Според ужасната логика на документите този човек е неин съпруг.
Той стана и тръгна към новия Арон Голдберг.
— Добре го каза. „Ужасната логика на документите“ — обърна се Морозов към Равик. — Какво ще правиш тази вечер?
— Кейт Хегстрьом заминава с „Нормандия“. Ще я придружа до Шербург. Тя има кола, която трябва да върна и да предам в гаража. Продаде я на собственика.
— Може ли да пътува?
— Разбира се. Все едно е какво прави. На парахода има добър лекар. А в Ню Йорк… — Той вдигна рамене и изпи калвадоса си.
Въздухът в „Катакомбите“ беше задушен и застоял. Помещението нямаше прозорци. Двама старци, мъж и жена, бяха седнали под прашната изкуствена палма. Бяха потънали в скръб, която ги обграждаше като стена. Хванали се за ръка, те не помръдваха, сякаш никога вече нямаше да станат.
На Равик се стори изведнъж, че цялата мъка на този свят е събрана в това зле осветено подземие. Болнавите електрически лампи висяха като увехнали жълти цветя по стените и му придаваха още по-отчаян вид със своята анемична светлина. Тишината, шепненето, ровенето из документите, всеки от които е бил досега стократно проверяван, оглеждането на хората, мълчаливото очакване, безпомощното потръпване пред наближаващия край, скованата смелост, хилядите унижения, ужасът при мисълта, че няма вече къде да отидеш… Той почувства внезапно всичко това, усети миризмата му, непреодолимия, безмълвен страх, почувства тая миризма и се сети откъде му бе позната — от концентрационния лагер, където завличаха хора от улицата, изтръгваха ги от леглата и ги оставяха в бараките да чакат по-нататъшната си съдба.
На съседната маса седяха двама души. Жена с вчесани на път коси и мъжът й. Пред тях бе застанало дете на около осем години. То бе слушало разговора на другите маси и сега бе дошло при тях.
— Защо сме евреи? — попита то жената. Тя не му отговори.
Равик погледна Морозов.
— Трябва да отида в болницата — каза той.
— И аз трябва да си ходя. Качиха се по стълбите.
— Което е много, много е — промълви Морозов. — Това ти казвам аз, някогашният антисемит.
Болницата представляваше по-оптимистична картина в сравнение с „Катакомбите“. И тук имаше мъка, болести и страдания, но те поне имаха известна логика и смисъл. Знаеше се защо е станало всичко това, какво трябва и какво не трябва да се прави. Това бяха дадености, които човек можеше да види и да се опита да поправи.
Вебер беше в кабинета си и четеше вестник. Равик надникна през рамото му.
— Положението е чудесно, нали?
Вебер хвърли вестника на пода.
— Продажна пасмина! Половината от държавниците ни трябва да бъдат избесени.
— Деветдесет процента — заяви Равик. — Имате ли някакви сведения за оперираната в болницата на Дюран?
— Добре е. — Вебер протегна нервно ръка, за да вземе пура. — За вас е лесно, Равик. Но аз съм французин.
— Аз не съм никакъв. Искам само едно: Германия да е толкова покварена, колкото Франция.
Вебер вдигна глава.
— Говоря глупости. Извинете ме. — Забравил бе да запали пурата си.
— Няма да има война, Равик. Просто е невъзможно!
Всичко това са само празни приказки. В последния момент ще бъде предотвратена.
Той замълча известно време. Предишната му самоувереност бе изчезнала. Най-после каза почти съзаклятнически:
— Та ние имаме линията „Мажино“.
— Разбира се — отговори Равик неубедително. Хиляди пъти го бе чувал. Всеки разговор с французин завършваше обикновено с това твърдение.
Вебер изтри челото си.
— Секретарката на Дюран ми каза, че шефът и прехвърлил парите си в Америка.
— Това само той може да направи.
Вебер погледна уморено Равик.
— Той не е единственият. Моят шурей замени също френските си ценни книжа с американски. Гастон Нере обърна парите си в долари и ги държи в един сейф. Разправят, че Дюпон заровил няколко торбички злато в градината си. — Той стана. — Не ми се говори за това. Просто не съм в състояние. Но не е възможно. Не е възможно Франция да стане жертва на измяна и продажност! Всички ще се обединят пред опасността! Всички!
— Всички — повтори Равик, без да се усмихва. — Дори индустриалците и политиците, които и сега търгуват с Германия.
Вебер се овладя.
— По-добре да говорим за нещо друго, Равик.
— Съгласен съм. Отивам да заведа Кейт Хегстрьом? до Шербург. Ще се върна към полунощ.
Вебер въздъхна тежко.
— А какво сте… какво сте уредили за себе си, Равик?
— Нищо. Ще ме изпратят във френски концентрационен лагер. Все пак по-добре, отколкото в германски.
— Изключено! Франция няма да затвори бежанците!
— Ще видим. Това е в реда на нещата и няма място за никакво роптаене.
— Равик…
— Добре. Ще почакаме и ще видим. Дано да сте прав. Знаете ли, че опразват Лувъра? Изпращат най- ценните картини в Средна Франция.
— Не. Кой ви каза?
— Бях там днес следобед. Опаковали са и сините прозорци на катедралата в Шартр. Вчера бях там. Сантиментална разходка. Исках да ги видя още веднъж. Но бяха вече вдигнати. Наблизо има летище. Сложили са нови прозорци, както направиха и миналата година по времето на Мюнхенската конференция.
— Виждате ли? Вебер се хвана веднага за думите му. — И тогава нищо не се случи. И тогава бе настанала голяма суматоха, но дойде Чембърлейн и разтвори чадъра на мира.
— Да. Чадърът на мира е още в Лондон, а богинята на победата стои още в Лувъра — без глава. И там ще си остане. Защото е много тежка за транспортиране. Трябва да тръгвам. Кейт Хегстрьом ме чака.
„Нормандия“ беше на кея, блеснала в нощта със своите хиляди светлини. Откъм морете духаше хладен солен вятър. Кейт Хегстрьом се загърна хубаво с палтото си. Беше много отслабнала. Лицето й бе само кожа и кости, големите й очи тъмнееха като дълбоки езера.
