— Предпочитам да остана тук — каза тя. — Изведнъж почувствах, че ми е много трудно да си тръгна.
Равик я погледна втренчено. Пред тях беше големият параход с ярко осветения мостик, пътниците бързаха да се качат, сякаш се страхуваха в последната минута да не закъснеят. Пред тях беше блестящият дворец, който вече не се казваше „Нормандия“, а Изплъзване, Бягство и Спасение; за десетки хиляди нещастници от много градове, стаи, мръсни хотели и подземия на Европа той беше недостижим мираж, а тая жена до него, която носеше в утробата си смъртта, казваше тихо и гальовно: „Предпочитам да остана тук“.
Всичко беше безсмислено. Този параход беше обетована земя за емигрантите от „Интернационал“, от хилядите „Интернационали“ из Европа, за всички преследвани и измъчвани бежанци; ридаещи те щяха да се втурнат към него. Да разцелуват мостика, да повярват на чудеса, ако можеха само да получат билета, който се люшкаше в уморената ръка на жената до него, билета на отиващото на смърт същество, което казваше равнодушие; „Предпочитам да остана“.
Появи се група американци. Самоуверени, весели и шумни. Те нямаха защо да бързат. Консулството им ги бе принудило да си заминат и сега разискваха този въпрос. Жалко наистина! Забавно щеше да е да видят какво ще се случи по-нататък. Какво всъщност би могло да ги сполети? Имаха си посланик тук! Бяха неутрални! Жалко наистина!
Парфюми. Скъпи украшения. Разговори за диаманти. Преди няколко часа само бяха в „Максим“, където всичко е невероятно евтино, когато плащаш е долари, при това пиха бутилка Кортън 29 и завършиха с Пол Роже 28… Сега ще седнат в бара на парахода, ще играят карти, ще пият уиски… А пред консулството им дълго ще се редят отчаяни хора, смъртната уплаха ще виси като буреносен облак над тях, докато няколко преуморени чиновници — последната инстанция, — някакъв си там секретар ще клати непрестанно глава: „Не, никакви визи, не, невъзможно е“ — жестока присъда над безмълвни невинни. Равик погледна парахода, който не беше вече параход, а последният ковчег, изплъзващ се от потопа, от който се бе спасил веднъж и в който щеше да потъне отново.
— Време е вече, Кейт.
— Нима? Сбогом, Равик.
— Сбогом, Кейт.
— Няма защо да се лъжем, нали?
— Не.
— Елате по-скоро…
— Сигурно ще е скоро, Кейт…
— Сбогом, Равик. Благодаря ви за всичко. Трябва вече да тръгвам. Ще се кача на палубата и ще ви махам. Останете, докато параходът потегли, и ми махайте.
— Добре, Кейт.
Тя се качи бавно по мостика. Снагата й леко се поклащаше. Фигурата й, по-нежна от всички около нея, фина и почти безплътна, имаше мрачното изящество на сигурната смърт. Лицето й беше дръзко, като глава на египетска бронзова котка — само линии, дихание и очи.
Последни пътници. Един изпотен евреин с кожено палто на ръка, почти истеричен, с двама носачи, които викаха и тичаха нагоре-надолу. Последните американци. Бавно вдигнаха мостчето. Страшно чувство! Няма вече връщане назад. Край. Тясна ивица вода. Граница. Само два метра вода — границата между Европа и Америка, между спасението и унищожението.
Равик търсеше с поглед Кейт Хегстрьом. Скоро я откри. Бе застанала до парапета и му махаше. Той й отвърна.
Параходът бавно тръгна. Сушата сякаш го теглеше. Леко, едва уловимо. И изведнъж се отдели напълно и заплува по тъмните води, под тъмното небе, могъщ и недостижим. Кейт Хегстрьом не се виждаше вече, изпращачите се спогледаха мълчаливо, смутено или с престорена веселост и тръгнаха бързо или колебливо всеки по своя път.
Колата пътуваше в нощта към Париж. Живият плет и овощните градини на Нормандия прелитаха край нея. Луната плуваше, кръгла и огромна, в мъгливото небе. Параходът бе вече забравен. Останала бе само природата, миризмата на сено и зрели ябълки, тишината и дълбокият покой на неизбежното.
Колата летеше почти безшумно. Летеше така, като че земното привличане не я засяга. Край нея пробягваха къщи, църкви, села, ресторанти и бистра, блещукаща река, мелница, а след това гладките очертания на равнината, небето, извито над нея като вътрешността на огромна раковина, в чийто млечен седеф блестеше лунният бисер.
Всичко беше минало и Равик бе доволен. Изпитвал бе това чувство доста пъти, но сега то бе цялостно, силно и неизбежно, завладяваше го напълно и не допускаше никаква съпротива.
Всичко се въртеше в главата му. Бъдещето и миналото се сливаха в едно. С тях не го свързваха нито мечти, нито страдания. Нямаше нищо голямо и силно. Чак до хоризонта се простираше заобикалящото го еднообразие. За един странен миг везните на живота му бяха напълно уравновесени. Съдбата не може да победи дръзката смелост, с която я посрещаме. Ако стане непоносимо, можеш сам да сложиш край на живота си. Приятно е да знаеш това, също както е приятно да знаеш, че не си напълно загубен, щом си още жив.
Равик виждаше опасността; знаеше накъде върви и че утре пак ще трябва да се бори; но сега, в нощта, в часа на завръщането от загубения Арарат той усещаше приближаващото унищожение. Изведнъж всичко му стана безразлично. Опасността беше и не беше опасност; съдбата беше едновременно жертва и божество, на което се принася тази жертва. А утрото бе един непознат свят.
Всичко беше наред. Това, което е било, и това, което щеше да стане. Стига му толкова. Добре щеше да бъде, ако това е краят. Той бе любил и загубил любимата си. Убил бе тоя, когото мразеше. И сега бе вече свободен. Единият бе съживил чувствата му, другият бе заличил миналото. Нямаше нищо, което да не е изпълнил. Нямаше вече какво да желае, кого да мрази и за какво да съжалява. Ако трябваше да започне отново, пак така щеше да постъпи. Щеше да започне, без да очаква каквото и да е, въоръжен със своя опит, който го е направил силен и непреклонен. Пепелта бе разчистена. Парализираните сетива бяха съживени. Цинизмът се бе превърнал в сила. Всичко беше наред.
След Кан се появиха коне. Дълги редици. Призрачни коне в тази лунна нощ. И мъже в колона по четирима, с вързопи, картонени кутии, пакети. Началото на мобилизацията.
Те се движеха почти безшумно. Не пееха. Дори не продумваха. Вървяха мълчаливо в нощта. Редици сенки от дясната страна на пътя, за да има място за колите.
Равик ги отминаваше една след друга. „Коне — помисли той, — коне. Като в 1914 година. Никакви танкове. Коне.“
Спря се пред една бензиностанция, за да напълни резервоара. Тук-там още се виждаха осветени прозорци, но селото беше почти притихнало. Една колона мина покрай него. Хората гледаха дълго след нея, но не махаха с ръка.
— Утре заминавам — каза човекът на бензиностанцията. Той имаше изгоряло от слънцето, открито селско лице. — Баща ми го убиха в последната война. Дядо ми през 1870 година. Аз заминавам утре. Все същото се повтаря. Вършим го от векове насам. А полза — никаква и все пак отиваме.
Погледът му се плъзна по очуканата бензинова помпа, малката къщичка и жената, застанала мълчаливо до него.
— Двадесет и осем франка и тридесет сантима, господине.
Пак поле. Луна. Лизийо. Еврьо. Колони. Коне. Тишина. Равик спря пред малък ресторант. Отвън имаше две маси. Съдържателката заяви, че нищо не й е останало за ядене. Вечерята си е вечеря. Все още беше така. А във Франция омлет и сирене не е вечеря. Равик успя да я убеди и тя му донесе един, дори салата, кафе и кана обикновено вино.
Той седна сам пред розово боядисаната къща и почна да яде. Над ливадите падаше мъгла. Някъде крякаха жаби. Наоколо беше съвсем тихо, само от най-горния етаж на къщата се чу високоговорител. Познатият, успокояващ, уверен, безнадежден и съвсем излишен глас. Всички се ослушаха. Никой не му вярваше. Равик плати.
