попадне отново в ръцете на Гестапо. На масата имаше още половин бутилка калвадос. Той изпи една чаша и помисли: „Франция. Пет години неспокоен живот. Три месеца в затвор. Нелегално пребиваване, четири пъти изселване, завръщане. Пет години живот. Хубаво беше.“
33
Телефонът иззвъня. Той вдигна сънливо слушалката.
— Равик… — обади се някой.
— Да… Беше Жоан.
— Ела — каза тя. Говореше бавно и тихо. — Веднага, Равик…
— Не…
— Трябва…
— Не. Остави ме на мира. Не съм сам. Няма да дойда.
— Помогни ми…
— Не мога да ти помогна.
— Стана нещо… — Гласът й заглъхна. — Трябва… Веднага…
— Жоан — каза нетърпеливо Равик, — Вече нямам време за такива комедии. Изигра я и по-рано и аз се хванах. Но сега вече знам. Остави ме на мира. Опитай с някой друг.
Той затвори слушалката, без да дочака отговор, и се опита да заспи отново. Но не успя. Телефонът пак позвъни. Не вдигна слушалката. Телефонът продължаваше да звъни в сивата, безлюдна нощ. Взе възглавницата и я сложи върху апарата. Заглушеният звън продължи още известно време, след това спря.
Равик почака малко. Телефонът повече не позвъня. Стана и взе цигара. Стори му се горчива. Угаси я. На масата имаше още малко калвадос. Изпи една глътка и остави бутилката. „Кафе — помисли той. Горещо кафе. Масло и пресни кифли.“ Знаеше едно бистро, отворено цяла нощ.
Погледна часовника си. Спал бе само два часа, но не беше уморен. Нямаше смисъл да заспива повторно и да се събуди замаян. Той влезе в банята и пусна душа. Шум. Телефонът ли звънеше пак? Затвори крановете. Чукаше се. Някой чукаше на вратата. Равик се наметна с хавлията. Чукането се засили. Невъзможно беше да е Жоан; тя щеше да влезе. Вратата не бе заключена. Той изчака една минута, преди да отвори. Ами ако бе полицията.
Отвори вратата. Отвън стоеше непознат човек, който му напомняше все пак нещо познато. Беше облечен със смокинг.
— Доктор Равик?
Равик не отговори. Погледна мъжа и попита:
— Какво желаете?
— Ако сте доктор Равик, трябва да дойдете веднага при Жоан Маду.
— Така ли?
— Стана злополука…
— Каква злополука? — усмихна се недоверчиво Равик.
— С пистолет — каза мъжът. — Изгърмя…
— Ранена ли е? — запита Равик, като продължаваше да се усмихва. „Вероятно симулира самоубийство — помисли той, — за да заплаши тоя нещастник.“
— Тя умира — прошепна мъжът. — Трябва да дойдете. — Умира. Аз я застрелях.
— Какво?
— Да… аз…
Равик бе захвърлил вече хавлията и търсеше дрехите си.
— С такси ли сте дошли?
— Колата ми е долу.
— По дяволите… — Равик се наметна пак с хавлията, после грабна чантата, обувките и сакото си. — Мога да се дооблека в колата… Хайде! Бързо!
Колата летеше в млечнобялата нощ. Градът бе потънал в тъмнина. Не се виждаха никакви улици — само едно плуващо мъгливо пространство, из което сините лампи на противовъздушната отбрана изникваха самотни и закъснели — сякаш колата плуваше по морското дъно.
Равик се обу и облече. Бутна хавлията, с която бе слязъл до долу, в ъгъла на седалката. Беше без чорапи и без връзка. Гледаше неспокойно в нощта. Нямаше смисъл да разпитва стоящия до него мъж, който караше бързо, като внимаваше да не сбърка посоката. Той нямаше време за говорене. Можеше само да кара колата, да дава път на другите, да избегне евентуални сблъсквания и да внимава да не загуби пътя в тъмнината. „Петнадесет загубени минути — помисли Равик. — Най-малко петнадесет“.
— Карайте по-бързо — каза той.
— Не мога… без фарове… Трябваше да ги затъмня… Поради общото затъмнение…
— По дяволите!… Карайте тогава с фарове!
Мъжът запали фаровете. На пресечките полицаите викаха подир него. Заслепеният шофьор на едно „Рено“ едва не връхлетя върху тях.
— Карайте! Продължавайте! По-бързо!
Колата подскочи и спря пред къщата. Асансьорът беше долу. Вратата му беше отворена. Някой яростно звънеше. Мъжът навярно бе забравил да я затвори, когато бе излетял навън. „Много добре — помисли Равик. — Спестихме няколко минути.“
Асансьорът запълзя нагоре. Също като по-рано! Тогава нищо й нямаше! Сигурно и сега е така! Асансьорът внезапно спря. Някой надникна през прозорчето и отвори вратата.
— Защо задържате асансьора толкова време долу?
Беше човекът, който звънеше. Равик го бутна назад и затвори вратата.
— Дръпнете се! Първо ние трябва да се качим!
Чакащият отвън изруга. Асансьорът запълзя пак нагоре. Човекът от четвъртия етаж продължи да натиска яростно звънеца. Асансьорът спря. Равик блъсна вратата, преди онзи долу да успее да ги повика.
Жоан лежеше на леглото. Беше облечена. Във вечерна рокля от сребърен брокат, затворена догоре. По нея — кървави петна. Кръв имаше и по пода, където бе паднала. Този идиот я бе сложил на леглото.
— Спокойно — каза Равик. — Спокойно! Всичко ще се оправи. Няма нищо страшно.
Отряза презрамките на вечерната рокля и я смъкна внимателно. На гърдите нямаше нищо. Раната беше в гърлото. Ларинксът беше сигурно незасегнат, иначе не би могла да се обади по телефона. Артерията — също.
— Боли ли? — попита той.
— Да.
— Много ли?
— Да…
— Ей сега ще мине…
Приготви спринцовката. Тогава забеляза очите на Жоан.
— Няма нищо. Само против болките. Ще спрат веднага.
Заби иглата и изпразни спринцовката.
— Готово. — После се обърна към мъжа. — Телефонирайте Паси 27 — 43. Повикайте линейка с двама санитари. Веднага.
— Какво ми е? — попита с усилие Жоан.
— Паси 27 — 43 — повтори Равик. — Веднага! Хайде, обадете се!
— Какво ми е, Равик?
— Нищо опасно. Но тук не мога да установя точно какво е. Трябва да те откараме в болница.
Тя го погледна. Лицето й беше изцапано. Черният туш се бе размазал по клепките й. Червилото бе изтъркано от едната страна. Едната половина на лицето й напомняше лицето на клоун от провинциален цирк, другата с черните кръгове под очите напомняше лицето на стара, уморена проститутка. А над него блестяха косите.
