— В Париж има пак затъмнение — каза съдържателната. — Току-що съобщиха по радиото.
— Нима?
— Да. Заради въздушните нападения. Като предпазна мярка. Така казаха по радиото. Нямало да има война. Щели да преговарят. Как мислите вие?
— Не мисля, че ще има война.
Равик не знаеше какво друго би могъл да каже.
— Дай боже! Но каква полза? Германците ще завземат Полша. След това ще поискат Елзас и Лотарингия. Колониите. После нещо друго. И така нататък, докато им дадем всичко или решим да воюваме. Затова е по-добре още отсега да започне войната.
Съдържателката влезе бавно в къщата. По шосето се зададе нова колона.
На хоризонта — червеникавото отражение на Париж. Затъмнение. Затъмнение в Париж. Напълно естествено. И все пак странно. Затъмнение в Париж. Париж! Кой иска да угаси светлината на този свят?
Предградията. Сена. Тесните улички, гъмжащи от хора. Зави по авенюто, което води право към Триумфалната арка, леко осветена, извисяваща се сред неясната светлина на площад „Етоал“, а зад него в пълен блясък — „Шан-з-Елизе“.
Въздъхна и продължи да кара из града, докато изведнъж забеляза, че над него започна да се спуска вече мрак. Кръгове болнава тъмнина се появиха тук-там като проядени от молци места по лъскава кожа. Играта на пъстрите електрически реклами се прекъсваше от време на време от дълги сенки, които пълзяха заплашително между останалите боязливи червени, бели, сини и зелени светлини. Някои улици бяха вече мъртви, сякаш черни червеи се бяха промъкнали и изсмукали целият им блясък. По авеню „Георг V“ нямаше никакво осветление. Загаснало бе вече и по авеню „Монтен“. Сгради, изпращали всяка нощ към звездите водоскоци светлина, гледаха сега с голите си сиви фасади. Едната половина от авеню „Виктор Емануел III“ бе потънала в мрак, другата — още осветена, като едно полуживо-полумъртво, агонизиращо, парализирано тяло. Болестта проникваше навред и докато Равик стигне до площад „Конкорд“, и тоя просторен кръг стана вече тъмен.
Министерствата се издигаха безцветни и бледи, гирляндите от лампи бяха угаснали, танцуващите тритони и нимфите в побелелите от пяна нощи се бяха превърнали в безформени сиви късове, водоскоците бяха запустели, водата — потъмняла, блестящият някога обелиск се издигаше като мощен и заплашителен оловен пръст на вечността в мрачното небе, а малките, тъмносини, едва видими електрически лампички на противовъздушната отбрана пълзяха навред като микроби, пръскайки с нечистия си блясък някаква космична зараза над безмълвно умиращия град.
Равик предаде колата. Взе такси и се прибра в „Интернационал“. Синът на съдържателката се бе качил на една стълба пред вратата. Завинтваше синя електрическа лампа. Осветлението пред входа на хотела беше винаги толкова слабо, че можеше да освети само табелката; слабата синя светлина не стигаше сега и за половината надпис. Човек можеше да прочете, и то с усилие, само думата „… национал“.
— Добре, че се върнахте — каза съдържателката. — Една жена полудя в стая номер седем. Най-добре ще е да я махнат оттук. Не ми трябват луди в хотела.
— Може би не е луда. А има само нервен пристъп.
— Все едно. Да отиде, където й е мястото. Така им казах. Но те не искат да я заведат, разбира се. Такава неприятност! Трябва да напусне, ако не се усмири. Така не може. Хората искат да спят.
— Неотдавна в „Риц“ полудял един човек — заяви Равик. — Някакъв принц. И боички американци поискали да се преместят след това в неговия апартамент.
— Това е нещо друго. Той си е полудял от лудост. Така е шик. А не от мизерия.
Равик я погледна.
— Добре познавате живота, госпожо.
— Трябва да го познавам. Аз имам добро сърце. Прибрах бежанците в хотела си. Всички са бежанци. Вярно е, че печеля от тях, но малко. А виковете на една луда — това е вече много. Трябва да напусне, ако не се усмири.
Полудяла бе жената, чийто син питаше защо са евреи. Тя седеше в един ъгъл на леглото, закрила очите си с ръце. Стаята беше ярко осветена. Всички лампи светеха, а на масата имаше два свещника със запалени свещи.
— Хлебарки! — мълвеше жената. — Хлебарки! Черни, едри. Лъскави хлебарки! Ей там, в ъгъла, има хиляди, безброй хлебарки! Запалете лампите, запалете лампите! Искам светлина! Иначе ще дойдат. Светлина! Идват! Идват!
Тя пищеше, свита в ъгъла, с вдигнати ръце и прибрани крака, с изцъклени очи. Съпругът й се опитваше да я улови за ръцете.
— Няма нищо, мила, в ъгъла няма нищо…
— Светлина, светлина! Идват! Хлебарките!…
— Запалихме всички лампи, мила. Погледни колко е светло. И свещи дори има на масата. — Той извади едно електрическо фенерче и го насочи към ъглите на ярко осветената стая. — В ъглите няма нищо. Виж как ги осветявам! Няма нищо! Нищо…
— Хлебарки! Хлебарки! Идват! Всичко е почерняло от тях. Промъкват се от всички ъгли. Светлина! Светлина! Пълзят по стените. Падат от тавана!
От викане гласът й бе станал дрезгав. Тя вдигна ръце над главата си.
— Откога продължава? — обърна се Равик към мъжа.
— Откакто се стъмни. Аз не бях тук. Исках да опитам още веднъж. Казаха ми да отида в консулството на Хаити и бях излязъл с момчето. Напразно. Когато се върнахме, намерихме я да пищи, свита в ъгъла на леглото…
Равик приготви спринцовката си.
— Спала ли е преди това?
Мъжът го погледна безпомощно.
— Не знам. Тя беше винаги много спокойна. Нямаме пари за болница. Нямаме и… документите ни не са в ред. Да можеше поне да млъкне… Виж, мила, всички сме тук; и аз, и Зигфрид, и докторът, няма никакви хлебарки…
— Хлебарки! — прекъсна го жената. — Пълзят от всички страни! Отвсякъде!
Равик й сложи инжекция.
— Случвало ли се е и друг път?
— Не. Никога. Не мога да разбера как… Не знам защо…
Равик вдигна ръка.
— Не й напомняйте за случая. След няколко минути ще се успокои и ще заспи. Може би е сънувала хлебарки и се е стреснала. Възможно е утре нищо да не помни. Не й припомняйте станалото. Дръжте се така, сякаш нищо не е било.
— Хлебарки — промълви замаяно жената, — големи, лъскави…
— Трябва ли да светят толкова лампи?
— Запалихме ги, защото искаше да е светло.
— Загасете горната. И оставете другите, докато заспи дълбоко. Тя ще заспи. Дозата е доста голяма. Ще намина да я видя утре в единадесет часа.
— Благодаря — каза мъжът. — Не мислите ли…
— Не. Тия неща се случват често напоследък. Бъдете малко по-внимателен през следващите дни. Не издавайте много грижите си…
„Лесно е да се каже“ — помисли той, като отиваше към стаята си. Запали лампата. До леглото бяха подредени книгите му. Сенека, Шопенхауер, Платон, Рилке, Лао-Це, Тай-Пе, Паскал, Хераклит, една библия и други — най-суровите и най-нежните, някои от тях бяха съвсем тънички — издания за пътници, които не могат да носят много нещо със себе си. Той избра това, което смяташе да вземе със себе си. После прегледа останалите вещи. Нямаше много нещо за унищожаване. Живял бе винаги така, като че всеки миг ще го приберат. Вехтото одеяло и халатът… Те ще му помогнат като приятели. Отровата в кухото медальонче, която бе взел и по-рано със себе си в германския концентрационен лагер… Съзнанието, че я има и може да я използува, когато поиска, правеше изпитанието по-лесно преодолимо… Прибра медальончето в джоба си. Най-добре е да го носи в себе си. Така ще е по-спокоен. Човек не знае никога какво го очаква. Може да
