— Не искам да ме оперират — прошепна тя.
— Ще видим. Може би не е нужно.
— Дали е… — Тя млъкна.
— Не — каза Равик. — Не е сериозно. Само че там са всички инструменти.
— Инструменти…
— За преглед. Сега ще те… Няма да боли…
Инжекцията подейства. Докато Равик преглеждаше предпазливо Жоан, очите й престанаха да се взират уплашено в него.
Мъжът се върна в стаята.
— Линейката идва.
— Потърсете сега Отьой 13 — 57. Там е болницата. Аз ще говоря.
Мъжът послушно изчезна.
— Ще ми помогнеш… — прошепна Жоан.
— Разбира се.
— Не искам да ме боли.
— Няма да боли.
— Не мога… Не мога да понасям… — Тя почна да се унася. Гласът й заглъхна. — Просто не мога…
Равик погледна раната от куршума. Не бе засегнат ни един от големите кръвоносни съдове. Куршумът не беше излезнал. Не каза нищо. Само направи превръзка, без да издаде опасенията си.
— Кой те сложи на леглото? — попита той. — Да не би сама…
— Той…
— Можеш ли да ходиш?
Занесеният й поглед се впи уплашено в него.
— Какво? Аз… Не… Не можех да помръдна крака си. Целият крак… Какво ми е, Равик?
— Нищо. Така и мислех. Ще се оправи.
— Болницата…
Равик отиде бързо на телефона.
— Кой е? Йожени ли? Да… Една стая и повикайте Вебер. — Той погледна към спалнята, след това добави тихо. — Пригответе всичко. Трябва да започнем веднага. Повиках линейка. Злополука… Да… Именно… Да… След десет минути…
Затвори слушалката. И остана за миг на мястото си. Същата маса. Бутилка ментовка, отвратително питие, чаши, парфюмирани цигари — ужасно, като в лош филм, — хвърлен на килима пистолет, кръв. Всичко му се струваше недействително. „Какво ме кара да мисля така?“ — помисли той. — Истина е. Сега се сети и кой е мъжът, който го бе повикал. Костюмът с подплънки на раменете, гладко вчесаните напомадени коси, леката миризма на одеколон „Шьовалие д’Орсе“, която го бе подразнила в колата, пръстените по ръцете… Този човек беше наистина артистът, на чиито заплахи той се бе присмял. „Добре се е прицелил — помисли той. — Или изобщо не се е прицелвал. Такова нараняване може да се получи само когато нямаш намерение и не искаш да улучиш.“
Той се върна. Мъжът бе коленичил до леглото. Ще коленичи, разбира се. Не можеше иначе; приказваше, вайкаше се, после отново приказваше. Думите му се лееха безспир.
— Станете — каза Равик.
Мъжът стана послушно и изтърси разсеяно праха от коленете си. Равик го погледна. Сълзи. Само това липсваше.
— Нямах намерение да я нараня, господине. Кълна ви се, не исках. Това е чиста, нелепа случайност.
Равик почувства, че му се повдига. Чиста случайност. Скоро ще заприказва в стихове.
— Знам. Слезте сега долу и чакайте линейката. Мъжът понечи да каже нещо.
— Вървете! — прекъсна го Равик. — Нека този проклет асансьор да е готов. Бог знае как ще слезем с носилката.
— Ще ми помогнеш, Равик, нали? — каза унесено Жоан.
— Да — отвърна той без всякакви надежди.
— Ти си тук. Винаги съм спокойна, когато си с мен. Изцапаното лице се усмихна. Клоунът се ухили, а проститутката едва се усмихна.
— Не исках, миличко… — каза мъжът на прага.
— Вървете! — извика Равик. — Ще се махнете ли, да ви вземат дяволите?
Жоан помълча известно време. После отвори очи.
— Той е идиот — каза изненадващо ясно тя. — Не е искал, разбира се… Горкият… искаше само да покаже, че е нещо. — Странно, почти шеговито изражение светна в погледа й. — И аз не можех да повярвам… Дразнех го, докато…
— Не бива да говориш.
— Дразнех го… — Очите й се свиха съвсем. — Такава съм, Равик… Животът ми… Той не искаше да ме нарани… а…
Очите й съвсем се затвориха. Усмивката угасна, Равик се ослуша и погледна към входа.
— Не ще можем да внесем носилката в асансьора. Много е тесен. В най-добрия случай полуизправена.
— Ще можете ли да направите с нея завоите по стълбището?
Санитарят излезе.
— Може би. Но ще трябва да вдигнем носилката високо. Най-добре е да вържем болната.
Завързаха я. Жоан беше полузаспала. От време на време стенеше. Санитарите излязоха.
— Имате ли ключ? — обърна се Равик към артиста.
— Аз ли?… Не. Защо?
— За да заключите жилището.
— Нямам. Но тук някъде има ключ.
— Потърсете го и заключете вратата.
Санитарите бяха спрели на първата площадка.
— Вземете и револвера. Навън може да го хвърлите.
— Аз… аз… ще се… ще се предам на полицията. Сериозна ли е раната?
— Да.
Артистът се изпоти. Потта бликна така ненадейно от порите му, сякаш под кожата му нямаше нищо друго. Върна се в жилището.
Равик тръгна след носилката. Стълбището имаше автомат, който светеше само три минути и после угасваше. На всяка площадка копчето трябваше отново да се натиска. Санитарите слязоха сравнително лесно до средата на стълбите. Но завоите бяха мъчни. За да могат да минат, трябваше да издигат носилката високо над главите си и над парапета. Огромните им сенки играеха по стените. „Къде съм виждал това? Някъде съм го виждал“ — помисли унесено Равик. После си спомни. При свалянето на Рашински, още в самото начало.
Докато санитарите си подвикваха един на друг, а носилката изкъртваше мазилката на стените, тук-там се отвориха врати. Появиха се любопитни погледи, пижами, разчорлени коси, подути от сън лица, яркочервени и зелени нощници на тропически цветя.
Лампите пак угаснаха. Санитарите изръмжаха в тъмното и се спряха.
— Осветлението!
Равик потърси копчето. В тъмнината докосна женски гърди, лъхна го неприятен дъх, нещо изшумя в краката му. Светна отново. Една русокоса жена го погледна втренчено. Лицето й бе дебело и намацано с крем, а ръката й придържаше роба от крепдешин с безброй кокетни рушчета. Приличаше на затлъстял булдог в дантелено легло.
— Мъртвец ли? — попита тя с поглед.
— Не.
Равик продължи. Нещо изсъска. Една котка отскочи назад.
— Фифи! — Жената се наведе, като разкрачи дебелите си крака. — Господи, Фифи, да не те
