настъпиха?
Равик влизаше по стълбите. Носилката се люшкаше пред него. Той видя главата на Жоан, която се поклащаше при всяко движение на носилката. Не можеше да види очите й.
Последната площадка. Осветлението пак изгасна. Равик се качи до първия етаж, за да намери копчето. В същия миг изтрака асансьорът, който се спусна надолу в тъмнината, сякаш слизаше от небето. Артистът бе застанал в силно осветената желязна клетка. Той мина край Равик и носилката безшумно и неудържимо като видение. Намерил бе асансьора горе и го бе използувал, за да ги настигне по-бързо. Постъпил бе разумно, макар че постъпката му изглеждаше призрачна и невероятно смешна.
Равик вдигна глава. Вече не трепереше. Ръцете му престанаха да се потят под гумените ръкавици, които бе сменил два пъти.
Срещу него стоеше Вебер.
— Равик, ако искате, повикайте Марто. Може да дойде след петнадесет минути. Вие ще му асистирате, а той ще оперира.
— Не, много е късно. Не мога да оперирам, а още по-малко да гледам.
Равик си пое дъх. Сега се почувства спокоен. Започна да работи. Кожата, бяла кожа. „Като всяка кожа“ — каза си той. Кожата на Жоан. Като всяка кожа.
Кръв. Кръвта на Жоан. Като всяка друга. Тампон. Разкъсан мускул. Тампон. Внимание! По-нататък! Парченце сребърен брокат. Нишки. По-нататък! Каналът на раната. Надробени кости. По-нататък! Каналът води към… към…
Равик усети, че главата му се изпразва. Той бавно се изправи.
— Погледнете само… Седмият прешлен…
Вебер се наведе над разреза.
— Не изглежда добре.
— Нещо повече… Безнадеждно. Нищо не може да помогне.
Равик погледна ръцете си. Те се движеха в гумените ръкавици. Силни, опитни ръце, които бяха оперирали хиляди пъти и зашивали разкъсани тела, често сполучливо, понякога несполучливо, случвало се беше да направят и невъзможното възможно… когато няма почти никакъв шанс да се оцелее. Но сега, когато всичко зависеше от тях, те бяха безпомощни.
Нищо не можеше да се направи. Никой нищо не можеше да направи. Невъзможно беше да се, оперира. Той застана, вперил очи в кървавата рана. Можеше да повика Марто. Но той щеше да каже същото.
— Нищо ли не може да се направи? — попита Вебер.
— Нищо. Ще съкратим само живота й и ще я омаломощим. Виждате къде е заседнал куршумът. Не мога дори да го извадя.
— Пулсът е непостоянен, ускорява се — сто и тридесет… — каза Йожени зад преградата.
Раната посивя едва уловимо. Като че я бе лъхнал мрак. Равик държеше в ръката си готова инжекция с кофеин.
— Корамин! Бързо! Прекратете упойката.
Направи втора инжекция.
— Как е сега?
— Без промяна.
Кръвта имаше все още оловен оттенък.
— Пригответе инжекция с адреналин и кислородния апарат.
Кръвта потъмня още повече. Сякаш навън плуваха облаци, които хвърляха сянката си върху нея. Като че някой спускаше завесите на прозореца.
— Кръв — каза отчаяно Равик. — Трябва да се прелее кръв! Но не знам кръвната й група.
Апаратът започна да работи.
— Как е? Няма ли промяна?
— Пулсът спада. Сто и двадесет. Много слабо.
Животът бавно се възвръщаше.
— А сега? По-добре ли е?
— Все същият.
Той почака.
— Сега? По-добре ли е?
— По-добре. Нормализира се.
Сенките изчезнаха. Краищата на раната загубиха сивия си цвят. Кръвта стана отново кръв. Все още. Кислородът подейства.
— Клепачите й трепнаха — каза Йожени.
— Няма значение. Може да се събуди. — Равик сложи превръзката.
— Как е пулсът?
— По-равномерен.
— Беше на косъм — каза Вебер.
Равик почувства, че клепачите му тежат. Пот. Едри капки. Той се изправи. Кислородният апарат бръмчеше.
— Продължавайте!
Заобиколи масата и остана известно време неподвижен. За нищо не мислеше. Гледаше апарата и лицето на Жоан. То трепна. Още не беше мъртво.
— Шокът. Ето проба от кръвта й — каза той на Вебер. — Трябва да я изпратим за изследване. Откъде можем да получим кръв?
— От Американската болница.
— Добре. Трябва да опитаме. Но това няма да я спаси. Само ще й продължи малко живота. — Погледна кислородния апарат. — Трябва ли да уведомим полицията?
— Да — каза Вебер. — Длъжен съм. В такъв случай ще дойдат двама полицаи, които ще искат да ви разпитат. Желаете ли?
— Не.
— Добре. Следобед ще помислим по тоя въпрос.
— Достатъчно, Йожени — каза Равик.
Слепоочията на Жоан придобиха малко цвят. Лека руменина пропълзя върху сивата бледност. Пулсът беше нормален, слаб и ясен.
— Можем да я изнесем. Аз ще остана тук.
Тя се разбуди. Раздвижи си едната ръка. Дясната. Лявата не можеше.
— Равик — каза тя.
— Да…
— Оперира ли ме?
— Не, Жоан. Не беше необходимо. Само почистихме раната.
— Ще останеш ли тук?
— Да.
Тя затвори очи и заспа отново. Равик отиде до вратата.
— Донесете ми кафе — каза той на дневната сестра.
— Кафе и кифли?
— Не, само кафе.
Върна се и отвори прозореца. Утрото се извисяваше ясно и лъчезарно над покривите. Врабчетата чирикаха по стрехите. Равик седна на прозореца и запуши, издухвайки дима навън.
Сестрата се върна с кафето. Той го сложи до себе си. Пиеше, пушеше и гледаше през прозореца. Когато отвърна поглед от светлото утро, стаята му се стори тъмна. Стана и отиде да види Жоан. Тя продължаваше да спи. Лицето й беше измито и много бледо. Устните й едва личаха.
Той изнесе подноса с каничката и чашата. Остави ги на масата в коридора. Там миришеше на паркетин и гной. Сестрата мина край него с кофа стари превръзки. Някъде бръмчеше прахосмукачка.
Жоан стана неспокойна. Скоро щеше да се събуди. От болки. Те щяха да се усилят. Можеше да живее още няколко часа или няколко дни. Болките щяха да станат толкова силни, че никаква инжекция нямаше да
