— Sono stata… sempre con te… [Винаги съм била… с теб. — Б. пр.]
Равик държеше ръцете й, които не чувстваха вече неговите.
— Ти беше винаги с мен — каза той, без да забележи, че изведнъж е проговорил на немски. — Беше винаги с мен, независимо от това дали те обичах, мразех или се правех на безразличен… Това не променя нищо, ти беше винаги с мен… и винаги в мен.
Те си бяха говорили винаги на чужд и за двамата език. Сега за пръв път всеки от тях бе проговорил, без да съзнава, на родния си език, словесната бариера бе паднала и те се разбираха по-добре от всеки друг път.
— Bacia mi… [Целуни ме! — Б. пр.]
Той целуна сухите й, горещи устни.
— Беше винаги с мен, Жоан… винаги…
— Sono stata… perduta… senza di te… [Загубена бях… без теб… — Б. пр.]
— Какво бях аз без теб! Ти беше светлината, сладостта и горчивината на моя живот. Съживи ме, даде ми себе си, направи ме друг. Вдъхна ми живот.
Жоан остана няколко минути неподвижна. Равик я наблюдаваше. Крайниците й бяха мъртви. Всичко беше мъртво освен очите, устата и диханието; той знаеше, че дихателните мускули постепенно ще се парализират. Няма да може да говори. Задъхваше се вече, зъбите й скърцаха, лицето й се свиваше; мъчеше се да проговори. Гърлото се сви, устните потрепераха, чу се хъркане, дълбоко, зловещо хъркане, после вик.
— Равик — заекна тя. — Помощ… Помощ!… Хайде.
Спринцовката беше готова. Той бързо я взе и заби иглата в кожата. Сега поне нямаше бавно и мъчително да се задуши. Нямаше смисъл да се мъчи. Иначе щеше само да страда. Може би с часове.
Клепачите й трепнаха. След това се успокоиха. Устните се отпуснаха. Престана да диша.
Той дръпна завесите и вдигна щорите. После се върна до леглото. Лицето на Жоан беше неподвижно и чуждо.
Затвори вратата и отиде в канцеларията. Йожени седеше на една маса с болнични листове.
— Пациентката в номер дванадесет почина — каза Равик.
Йожени кимна, без да вдигне глава.
— В стаята си ли е доктор Вебер?
— Струва ми се, че да.
Равик тръгна по коридора. Някои врати бяха отворени. Влезе в стаята на Вебер.
— Номер дванадесет почина, Вебер. Може да повикате вече полицията.
Вебер не вдигна глава.
— Полицията има сега други грижи.
— Какви?
Вебер посочи извънредното издание на „Матен“. Германски войски бяха нахлули в Полша.
— Имам сведения от министерството, че войната ще бъде обявена още днес.
Равик остави вестника.
— Да, така е, Вебер.
— Да, това е краят. Бедната Франция!
Равик поседя малко. Навред беше пусто. После каза:
— Не само Франция, Вебер.
Вебер го погледна втренчено.
— За мен е Франция. Това ми стига.
Равик не отговори.
— Какво ще правите? — запита го той след малко. — Не знам. Ще си отида в полка. А болницата… — Той махна безразлично с ръка. — Някой друг ще я поеме.
— Трябва да останете тук. По време на война са нужни болници. Ще ви оставят тук.
— Не искам.
Равик се огледа.
— Това е последният ми ден тук. Мисля, че всичко е наред. Болната с матката е на оздравяване; случаят с жлъчката е добре; ракът е безнадежден, нова операция ще бъде безсмислена. Това е.
— Защо? — запита уморено Вебер. — Защо ще е последният ви ден?
— Щом се обяви войната, ще ни приберат. — Равик забеляза, че Вебер иска да каже нещо. — Няма смисъл да спорим. Това трябва така и така да стане.
Вебер седна на стола си.
— Нищо не знам вече. Може би няма и да воюват. А само ще предадат страната. Никой не знае вече.
Равик стана.
— Ще намина довечера, ако съм още в Париж. В осем.
— Добре.
Равик излезе. В хола видя артиста. Съвсем го бе забравил. Мъжът подскочи.
— Как е?
— Умря.
Артистът го погледна втренчено.
— Умря ли? — Той се хвана с театрален жест за сърцето и политна.
„Проклет комедиант!“ — помисли Равик. — „Вероятно е играл подобна роля и сега, когато това му се случи наистина, той я повтаря. А може пък и да е искрен и театралните му жестове да придават само комичен оттенък на истинската му скръб.“
— Мога ли да я видя?
— Защо?
— Трябва да я видя още веднъж! — Мъжът се хвана с две ръце за сърцето. В тях стискаше светло кафяво бомбе с копринен кант. — Не разбирате ли, че трябва…
Очите му се бяха просълзили.
— Слушайте — каза нетърпеливо Равик. — Най-добре е да изчезнете. Жената е мъртва и нищо няма да промени този факт. Правете, каквото искате, по дяволите! Никой не го интересува дали ще ви осъдят на една година затвор или ще ви оправдаят след драматични спорове. А след няколко години ще използувате този случай, за да се харесвате на други жени. Махайте се, идиот такъв!
Той го изтласка към вратата. Мъжът за миг се поколеба. На прага се обърна и извика:
— Безчувствен звяр! Мръсна шваба!
Улиците бяха пълни с народ. Хората се тълпяха пред сменящите се светлинни бюлетини на вестниците. Равик отиде до Люксембургската градина. Искаше да остане няколко часа сам, преди да го арестуват.
В меката светлина на късния летен следобед градината беше празна. По дърветата се забелязваше първият повей на есента, но не на повяхването, а на зрелостта. Светлината беше златиста, а небесната синева бе последният копринен флаг на лятото.
Равик седя там дълго. Видя как светлината се смени и сенките се удължиха. Знаеше, че това са последните му свободни часове. След обявяването на войната съдържателната на „Интернационал“ не ще може да укрие никого. Спомни си за Роланд. И тя също. Никой. Ако продължи да се укрива, щяха да го обявят за шпионин и да го арестуват.
Седя така до вечерта. Не беше тъжен. Пред очите му минаваха образи. Образи и години. До последното неподвижно лице.
Тръгна си в седем часа. Разделяше се с последните спокойни мигове, с тъмнеещия парк и знаеше това. Малко по-надолу видя извънредните броеве на вестниците. Войната беше обявена.
Спря да вечеря в едно бистро без радио. След това се върна в болницата. Посрещна го Вебер.
— Бихте ли направили един секциум? Току-що докараха пациентката.
— Разбира се.
— Той отиде да се преоблече. Срещна Йожени. Тя се смая, като го видя.
— Не очаквахте ли да ме видите вече?
