помогне.
Равик отиде все пак за спринцовка и ампули. При влизането му Жоан отвори очи. Той я погледна.
— Боли ме главата — промълви тя.
Той почака малко. Тя се опита да си раздвижи главата. Клепачите, изглежда, й тежаха, с мъка движеше очите си.
— Сякаш са от олово…
Съвсем се разсъни.
— Не мога повече да издържам…
— Сега ще ти стане по-добре…
Направи й инжекция.
— По-рано не ме болеше толкова… — Раздвижи глава и прошепна: — Равик, не искам да се мъча… Обещай ми, че няма да се мъча много. Баба ми… Видях я. Не искам… И за нея беше безполезно… Обещай ми…
— Обещавам ти, Жоан. Няма много да те боли. Почти никак.
Тя стисна зъби.
— Скоро ли ще подейства?
— Да… скоро. След няколко минути…
— Какво ми е на ръката?
— Нищо. Не можеш да я движиш. Ще се оправи.
— А кракът… Десният ми крак…
Опита се да го раздвижи, но той не помръдна.
— Няма да помогне, Жоан. Нищо не помага. Ще се оправи.
Тя раздвижи глава. И прошепна?
— Тъкмо бях решила… да променя живота си…
Равик не отговори. Не можеше да каже нищо. Това беше може би истина. Кой ли няма такива намерения? Тя започна отново да мята неспокойно глава напред-назад. Говореше монотонно и с мъка.
— Добре… че дойде. Какво… щеше да стане… Ако не беше ти?
— Да…
„Пак същото — помисли той, загубил всякаква надежда. — Пак същото. Всеки некадърник можеше да направи това. Всеки некадърник… Всичките ми знания отидоха на вятъра именно тогава, когато имах най- голяма нужда от тях. Всеки лекар би направил същото. А то бе нищо.“
Тя разбра по обед. Нищо не й бе казал, но тя изведнъж разбра.
— Не искам да остана жив труп, Равик… Какво става с краката ми? И двата не мога да ги помръдна.
— Няма нищо. Щом оздравееш, ще станеш и ще ходиш както преди.
— Като оздравея и стана… Защо лъжеш? Не е нужно.
— Не лъжа, Жоан.
— Напротив… Дори си длъжен… Но не бива… да ме оставяш да лежа така само… за да се мъча… Обещай ми.
— Обещавам.
— Когато болките се засилят много… трябва да ми дадеш нещо. Баба ми… лежа и пищя… цели пет дни. Не искам да се мъча така, Равик.
— Няма да се мъчиш. Няма да имаш силни болки.
— Когато болките много се засилят… трябва да ми дадеш нещо… да се свърши. Трябва да го направиш. Дори ако не искам… или съм в безсъзнание… Знам още какво говоря. По-късно… Обещай ми.
— Обещавам. Но няма да стане нужда.
Изплашеният поглед изчезна. Изведнъж се успокои.
— Няма нищо лошо в това, ако го направиш… Равик — прошепна тя. — Ако не беше ти… сега нямаше да съм жива.
— Глупости! Разбира се, щеше да си…
— Не. Когато… се срещнахме най-напред… не знаех вече къде… На теб дължа… тази година. Тя ми беше подарена. — Жоан обърна бавно глава към него. — Защо не останах… при теб?
— Аз съм виновен, Жоан.
— Не. Беше… Не знам…
Златното обедно слънце бе застанало на прозореца. Завесите бяха спуснати, но светлината се промъкваше отстрани. Жоан лежеше полуунесена от опиатите. Беше неузнаваема. Последните часове я бяха разкъсали като вълци. Тялото й сякаш бавно се топеше под одеялото. Съпротивата му отслабваше. Тя се люшкаше между съня и пробудата. Понякога беше почти безчувствена, понякога — в пълно съзнание. Болките се засилиха. Почна да стене и Равик й направи инжекция.
— Главата ми — прошепна тя. — Стана ми по-зле.
След известно време заговори отново.
— Светлината… Много е светло… Дразни ме.
Равик отиде до прозореца. Спусна щорите. След това събра плътно завесите. В стаята стана почти тъмно. Върна се и седна до леглото й.
Жоан размърда устни.
— Много дълго продължава… Не мога повече, Равик…
— Още няколко минути…
Тя лежеше неподвижно. Ръцете й бяха отпуснати на одеялото като мъртви.
Трябва… да ти кажа… толкова много неща…
— После, Жоан.
— Не. Сега… Няма вече време. Толкова много… трябва да ти обясня…
— Мисля, че знам повечето, Жоан.
— Наистина ли знаеш?
— Да, така мисля.
Конвулсиите. Равик видя как тялото й започна да се гърчи. И двата крака бяха вече парализирани. Ръцете — също. Само гърдите още се повдигаха.
— Знаеш… че винаги… само… с теб…
— Да, Жоан…
— Останалото беше… само неспокойствие.
— Да, знам…
Замълча. Дишаше с мъка. После каза съвсем тихо:
— Странно… Странно… че човек може да умре… когато е влюбен…
Равик се наведе над нея. Само мрак и лицето й.
— Не бях достатъчно добра… към теб… — прошепна тя.
— Ти беше моят живот…
— Мога… Искам… Ръцете ми няма да могат вече никога… да те прегърнат…
Той видя как се мъчи да вдигне ръцете си.
— Ти си в обятията ми — каза той. — И аз в твоите.
Дишането й спря за миг. Очите й бяха съвсем в сянка. Тя ги отвори. Разширени зеници. Равик не знаеше дали го вижда.
— Ti amo [Обичам те. — Б. пр.] — промълви тя.
Говореше езика на детството си. Беше много уморена, за да може да говори на друг. Равик взе безжизнените й ръце. Нещо се прекърши в него.
— Ти ме накара да заживея отново, Жоан. — Той говореше на лицето с втренчените очи. — Вдъхна ми живот. Бях просто един камък. Но ти ми вдъхна живот…
— Mi ami? [Обичаш ли ме? — Б. пр.]
Въпрос на дете, което иска да заспи. Последната умора, надделяваща всичко останало.
— Жоан — каза Равик, — любов не е точната дума. Нито е достатъчна. Тя е само малка част, капка, в реката, лист от дървото. Много повече е…
