— Не — отговори тя и го погледна странно. После бързо се отдалечи.
Секциумът беше за Равик проста работа. Той направи операцията, почти без да мисли. На няколко пъти усещаше, че Йожени го гледа. Учуди се какво става с нея.
Детето изплака. После го измиха. Равик погледна червеното разплакано лице и малките пръстчета. „Не идваме с усмивка на този свят“ — помисли той, като подаде детето на асистиращата сестра. Беше момче.
— Кой знае за каква война идва — каза той.
След това отиде да се измие. До него се миеше Вебер.
— Ако ви арестуват, Равик, съобщете ми веднага къде сте.
— Защо искате да си създавате неприятности? По-добре е сега да не познавате хора като мен.
— Защо? Защото сте германец ли? Вие сте бежанец.
Равик тъжно се усмихна.
— Нима не знаете, че и бежанците винаги са между чука и наковалнята. За сънародниците си те са изменници. А в чужбина са все пак поданици на своята родна страна.
— Това не ме интересува. Искам да ви освободя, колкото е възможно по-скоро. Посочете ме за гарант.
— Щом като искате. — Равик знаеше, че няма да го стори. — За лекар има работа навред. — Избърса ръцете си. — Искате ли да ми направите една услуга? Да се погрижите за погребението на Жоан Маду? Аз няма да имам време.
— Разбира се. Има ли нещо друго, което трябва да уредя? Някакви вещи или нещо подобно?
— Това можем да оставим на полицията. Не знам дали има роднини. Това няма никакво значение. — Облече палтото си. — Сбогом, Вебер. Истинско удоволствие беше за мен да работя с вас.
— Сбогом, Равик. Остава да си уредим сметките за секциума.
— Той е за сметка на погребението. И без това ще ви излезе повече. Искам да ви оставя пари за него.
— В никакъв случай, Равик. Къде искате да бъде погребана?
— Не знам. Все едно в кои гробища. Ще ви оставя името и адреса й.
Равик ги записа на една рецепта. Вебер сложи бележката под кристално преспапие с инкрустирана сребърна овца.
— Добре, Равик. Мисля, че и аз ще замина след няколко дни. Едва ли ще можем да оперираме без вас.
Той излезе с Равик.
— Сбогом, Йожени — каза Равик.
— Сбогом, господин Равик. — Тя го погледна. — В хотела ли си отивате?
— Да. Защо?
— А, нищо. Помислих само…
Беше се стъмнило. Пред входа на хотела имаше камион.
— Равик — каза Морозов, — излизайки от входа на една къща.
— Борис? — спря се Равик.
— Полицията е вътре.
— Така си и мислех.
— У мен е паспортът на Иван Клуге. Нали знаеш? Умрелият руснак. Валиден е още година и половина. Ела в „Шехеразада“. Ще сменим снимката и ще можеш да останеш в друг хотел като руски емигрант.
Равик поклати глава.
— Много е рисковано, Борис. Във военно време човек не трябва да използува фалшиви документи. По- добре е да няма никакви.
— Какво ще правиш тогава?
— Ще отида в хотела.
— Премисли ли добре, Равик? — попита Морозов.
— Да. Всичко.
— По дяволите! Кой знае къде ще те натикат!
— Всеки случай няма да ме върнат в Германия. Няма такава опасност. Няма да ме изгонят и в Швейцария. — Равик се усмихна. — За пръв път от седем години насам полицията ще иска да ни задържи тук, Борис. Трябваше да дойде войната, за да ни се удаде това.
— Говорят, че ще открият концентрационен лагер в Лоншан. — Морозов поглади брадата си. — Затова ли избяга от концентрационния лагер в Германия? За да отидеш сега във френски!
— Може би скоро ще ни освободят.
Морозов не отговори.
— Не се тревожи за мен, Борис — каза Равик. — По време на война има нужда от лекари.
— Какво име ще им кажеш, когато те арестуват?
— Истинското си. Използувах го само веднъж тук преди пет години. — Равик замълча. После каза: — Жоан умря, Борис. Застреля я един мъж. Сега е в болницата на Вебер. Трябва да бъде погребана. Вебер обеща да се погрижи, но не знам дали няма да го мобилизират преди погребението. Ти ще се погрижиш ли? Не ме разпитвай! Кажи да. И край.
— Да — каза Морозов.
— Добре. Сбогом, Борис. Вземи от моите вещи, каквото ти трябва. Премести се в моята стая. Харесваше банята ми. А сега тръгвам. Довиждане.
— По дяволите! — отвърна Морозов.
— Хубаво. Ще се видим след войната във „Фуке“.
— От коя страна? Откъм „Шан-з-Елизе“ или откъм „Георг V“?
— Откъм „Георг V“. Ние сме идиоти. Сополиви идиоти. — герои. Довиждане, Борис.
— По дяволите! — каза Морозов. — Не можем да се сбогуваме като хората. Ела, глупако.
Той целуна Равик по двете бузи. Равик усети брадата му и мириса на тютюн за лула. Не му беше приятно. И тръгна към хотела.
Бежанците се бяха събрали в „Катакомбите“. „Като първите християни“ — помисли Равик. Първите европейци. Мъж в цивилно облекло бе седнал на една маса под изкуствената палма и записваше данните на всеки. Двама полицаи пазеха вратите, откъдето никой не възнамеряваше да бяга.
— Паспорт? — попита цивилният полицай, като се обърна към Равик.
— Нямам.
— Други документи?
— Нямам.
— Нелегално ли сте тук?
— Да.
— Защо?
— Избягах от Германия. Нямаше как да взема със себе си документите.
— Фамилия?
— Фрезенбург.
— Име?
— Лудвиг.
— Евреин?
— Не.
— Професия?
— Лекар.
Полицаят записваше.
— Лекар ли? — каза той и извади една бележка. — Познавате ли лекар на име Равик?
— Не.
— Трябва да живее тук. Има сигнал.
Равик го погледна и помисли „Йожени“. Тя го бе попитала дали ще се върне в хотела и се бе учудила, че е още на свобода.
