Плотът на масата беше полиран и лъснат. Това бе една светиня, за която всяка домакиня е готова да рискува живота си. Зелма Щерн се въртеше непрекъснато около масата и двамата носачи, които я изнесоха и сложиха отвън с пълно безразличие.
Слънцето се оглеждаше в полираната маса. Зелма Щерн се наведе и я изтри с парцал. Лъсна нервно ъглите. Плотът отрази като тъмно огледало лицето й — сякаш някоя хилядолетна баба поглеждаше въпросително от огледалото на миналото.
Носачите се появиха с бюфет от махагон. И той беше полиран и лъснат. Единият зави малко по-рано, отколкото трябваше и един от ъглите на бюфета се ожули във входната врата на „Интернационал“.
Зелма Щерн не издаде нито стон. Остана като закована, вдигнала ръката с парцала и полуотворила уста, като че се бе вкаменила в минутата, когато е смятала да го глътне.
Съпругът й, Йозеф Щерн, нисък мъж с очила и отпусната долна устна, се приближи до нея.
— Слушай, Зелма…
Тя не го виждаше. Гледаше пред себе си, сякаш не го забелязваше.
— Бюфетът…
— Добре, Зелма. Имаме вече виза.
— Бюфетът на майка ми. На родителите ми…
— Е, добре, Зелма. Одраска се. Една драскотина не е кой знае какво. Важното е, че имаме виза.
— Но тя ще остане. Няма да може да се заличи.
— Госпожо — каза носачът, който не разбираше разговора им, но знаеше за какво се отнася. — Изнесете сами вещите си. Аз не съм направил тая тясна врата.
— Мръсни шваби — изръмжа другият.
Йозеф Щерн подскочи.
— Ние не сме шваби — каза той. — А емигранти.
— Мръсни бежанци — отвърна носачът.
— Слушай, Зелма — каза Щерн. — Станалото станало. Какво да правим? Колко много въртели имахме с твоите мебели. Напуснахме Кобленц четири месеца по-късно, защото не можеше да се разделиш с тях. Заради тях платихме осемнадесет хиляди марки такса за изселване. Сега пък висим на улицата, параходът няма да ни чака.
Той се обърна и погледна съкрушено Морозов.
— Какво да правим? — пепита той. — Мръсни шваби. Мръсни бежанци. Ако му кажа, че сме евреи, ще каже мръсни евреи. И край на всичко.
— Дайте му пари — предложи Морозов.
— Пари ли? Ще ги хвърли в лицето ми.
— Нищо подобно — каза Равик. — Всеки, който ругае по този начин, е готов да бъде подкупен.
— Това е противно на характера ми. Да те обидят, а на всичко отгоре и да платиш за това?
— Истинските обиди винаги са насочени към определено лице — обясни Морозов. — А неговите думи бяха казани просто така. Унизете го, като му дадете бакшиш.
В погледа на Щерн светна усмивка.
— Добре — съгласи се той с Морозов. — Добре. Извади няколко банкноти и ги даде на носачите.
И двамата ги взеха с пренебрежение. Щерн прибра портфейла си също с пренебрежение. Носачите се спогледаха, след това почнаха да товарят в колата столовете с калъфи от „Обюсон“. Бюфетът оставиха демонстративно за края. Когато го товареха, те нарочно го завъртяха така, че дясната му стена се удари в колата. Зелма Щерн потрепера, но не каза нищо. Щерн не забеляза станалото. Той преглеждаше паспортите и другите документи.
— Нищо не изглежда така жалко, както мебели, оставени на улицата — каза Морозов.
След това дойде ред на вещите на семейство Вагнер. Няколко стола, едно легло, което стоеше тъжно и някак си самотно насред тротоара. Два куфара с различни етикети — Виареджио, гранд хотел „Гардон“, „Алдон“, Берлин. Улицата се отразяваше в едно въртящо се огледало с позлатена рамка. Кухненски съдове… Трудно можеше да се разбере защо трябва да се носят такива неща в Америка.
— Роднините — разправяше Леони Вагнер. — Роднините от Чикаго се погрижиха за всичко. Изпратиха ни пари и ни уредиха визата. Временна виза. После трябва да отидем в Мексико. Роднините. Нашите роднини направиха всичко.
Тя се срамуваше, чувстваше се като дезертьорка в очите на ония, които оставаха. Затова по-скоро искаше да се махне. Помагаше на носачите да натоварят нещата. Щеше да си отдъхне, когато тръгнат и свият зад ъгъла. След това щяха да почнат новите тревоги. Дали ще тръгне параходът? Дали ще им позволят да слязат на брега? Няма ли да ги върнат? Тревогите вървяха винаги една след друга. От години наред.
Ергенът Щолц нямаше почти нищо друго освен книги. Един куфар дрехи и библиотеката му. Първи издания, стари и нови книги. Той беше несъразмерно развит, червенокос и мълчалив.
Много от оставащите се събраха бавно пред вратата на колата и пред хотела. Повечето мълчаха. Само гледаха натоварваните вещи и колата.
— Тогава довиждане — каза нервно Леони Вагнер. Товаренето на багажа приключи. — Или сбогом. — Тя се усмихна стеснително. — Човек вече не знае какво да каже на раздяла.
Тя почна да се ръкува с някои от оставащите.
— Роднините. Нашите роднини там. Иначе ние сами нямаше никога, разбира се…
Тя млъкна. Доктор Ернст Зайденбаум я потупа по рамото.
— Не се притеснявайте. — Едни имат късмет, други — не.
— Повечето нямат — каза емигрантът Визенхоф. — Но няма значение. Приятно пътуване.
Йозеф Щерн се сбогува с Равик, Морозов и някои други. Усмихваше се като човек, който е измамил някого.
— Кой знае какво ни чака? Може би ще съжаляваме за „Интернационал“.
Зелма Щерн бе вече седнала в колата. Щолц не се сбогува. Не заминаваше за Америка. Имаше виза само до Португалия. Смяташе, че за такова малко пътуване не си заслужава да се сбогува. Махна просто с ръка, когато колата тръгна.
Оставащите стояха омърлушени като мокри кокошки.
— Хайде — обърна се Морозов към Равик. — Да отидем в „Катакомбите“ и да изпием по този случай по един калвадос.
Едва бяха седнали, когато дойдоха и другите. Нахълтаха като отнесени от вихрушка есенни листа. Двама бледи равини с редки бради. Визенхоф, Рут Голдберг, шахматистът-автомат Финкенщайн, фаталистът Зайденбаум, няколко двойки, пет-шест деца, собственикът на импресионистичните картини — Розенфелд, който не бе още заминал, няколко хлапака и старци.
Рано беше за вечеря, но никой не искаше да потъне в самотата на стаята си. Искаха да бъдат заедно. Всички бяха мълчаливи. Почти примирени. Преживели бяха толкова нещастия, че вече нищо нямаше значение за тях.
— Аристокрацията си замина — каза Зайденбаум. — Тук се събраха сега осъдените на смърт или на доживотен затвор. Избран народ! Любимци на Йехова! Особено за погроми. Да живее животът!
— Остава ни Испания — отговори Финкенщайн. Той бе сложил пред себе си шахматната дъска и шахматната задача от вестник „Матен“.
— Да, Испания. Фашистите там сигурно ще посрещнат с целувки евреите.
Дебелата, подвижна келнерка донесе калвадос. Зайденбаум сложи пенснето си.
— И това е дори невъзможно за повечето от нас — заяви той. — Да се напием до забрава. Да се отървем поне за една нощ от страданията си. И това не е позволено на потомците на Ахасверус. Дори той, старият скитник, би се отчаял — днес без документи нямаше да стигне много далеко.
— Елате да пийнете с нас — каза Морозов. — Калвадосът е хубав. Съдържателката, слава Богу, не е разбрала още, иначе щеше да му повиши цената.
Зайденбаум поклати глава.
— Аз не пия.
Равик погледна един доста брадясал мъж, който вадеше често огледалце, оглеждаше се в него и след известно време отново повтаряше същото.
