Ерих Мария Ремарк
Нощ в Лисабон
I
Взирах се в кораба. Ярко осветен, той бе пуснал котва в реката Тежу недалеч от кея. Вече цяла седмица се намирах в Лисабон и все още не бях свикнал с безгрижната светлина на този град. Там, откъдето идвах, градовете чернееха нощем като рудници и един фенер в тъмнината бе по-опасен от чумата в средновековието. Аз идвах от Европа на двадесетото столетие.
Корабът, който товареха, беше пътнически. Знаех, че на следващата вечер трябваше да отплава. Под острата светлина на голите електрически крушки хвърляха товари с месо, риба, консерви, хляб и зеленчук; работници влачеха багаж на борда, а един кран тъй безшумно мяташе нагоре бали и сандъци, сякаш бяха без тегло. Параходът се стягаше за път, като че ли бе Ноевият ковчег по време на потопа. Той беше Ноев ковчег. Всеки кораб, който през тези месеци на 1942 година напускаше Европа, бе Ноев ковчег. Америка беше Арарат, а стихията нарастваше с всеки ден. Заляла бе отдавна Германия и Австрия и проникнала дълбоко в Полша и Прага; погълнати бяха вече Амстердам, Брюксел, Копенхаген, Осло и Париж, градовете на Италия изпущаха отвратителната й воня. И Испания не бе сигурна вече. Португалският бряг стана последно убежище на бегълците, за които справедливост, свобода и толерантност значеха повече от родина и живот. Който оттук не успееше да стигне обетованата земя Америка, бе изгубен. Той трябваше бавно да гине сред джунглата на отказаните входни и изходни визи, недостижимите разрешения за работа и за пребиваване, лагерите за интернирани, бюрокрацията, самотата, чуждата страна и потресаващото всеобщо равнодушие към съдбата на отделния човек — неизбежна последица от война, страх и мъка. По това време човекът не бе вече нищо; един редовен паспорт — всичко.
Следобеда бях в казиното на Есторил. Все още имах приличен костюм и ме пуснаха да вляза. Това бе последният, отчаян опит да подкупя съдбата. Разрешението ни за пребиваване в Португалия изтичаше след няколко дни, а Рут и аз нямахме друга виза. Параходът в Тежу бе последният, с който във Франция се бяхме надявали да стигнем до Ню Йорк; ала от месеци вече всичко бе разпродадено и освен входната виза за Америка щяха да ни липсват над триста долара за път. Бях опитал да се сдобия поне с парите по единствения все още възможен тук начин — чрез комар. Безсмислено беше, защото дори и да спечелех, трябваше да стане чудо, за да се доберем до парахода. Когато човек бяга в отчаяние и опасност, той се научава да вярва в чудеса; иначе не би преживял.
От шестдесетте и два долара, които ни бяха останали, загубих петдесет и шест.
Кеят бе почти пуст в късната нощ. Забелязах все пак след време един човек, който обикаляше безцелно, после спря и като мен втренчи поглед в парахода оттатък. Предположих, че и той е един от многото корабокрушенци и не му обърнах повече внимание, додето не усетих, че и той ме наблюдаваше. Страхът от полицията не напуща, беглеца никога, дори и на сън, дори и когато няма от какво да се бои, затова, привидно отегчен, аз веднага се обърнах и бавно напуснах кея като човек, който няма от какво да се страхува.
Малко след това чух стъпки зад себе си. Продължих, без да избързвам, докато обмислях как мога да съобщя на Рут, ако ме задържат. Заспали като пеперуди в нощта, пастелно боядисаните къщи в края на кея бяха още твърде далеч, за да прибягна до тях и да изчезна в улиците без риск да стрелят по мен.
Сега човекът ме настигна. Беше малко по-дребен от мен.
— Немец ли сте? — попита той на немски.
Поклатих глава и продължих.
— Австриец?
Не отговорих. Погледнах пастелните къщи, които се приближаваха твърде бавно. Знаех, че има португалски полицаи, които говорят немски много добре.
— Не съм полицай — каза човекът.
Не му вярвах. Беше цивилен, ала колко пъти цивилни полицаи ме бяха задържали в Европа. Наистина, сега имах документи за самоличност, изработени доста добре в Париж от един професор по математика от Прага, но бяха малко нещо подправени.
— Видях как гледахте парахода — каза той, — затова помислих, че…
Плъзнах по него безразличен поглед. Не приличаше на полицай; но и видът на последния жандарм, който ме спипа в Бордо, будеше съжаление, като Лазар след трите дни, прекарани в гроба, а се бе оказал най-безмилостният от всички. Макар да знаеше, че немските части след един ден са в Бордо, той ме арестува и щях да бъда загубен, ако след няколко часа един милостив директор на затвора не ме бе пуснал на свобода.
— Бихте ли искали да отидете в Ню Йорк? — попита човекът.
Не отговорих. Трябваха ми само двадесет метра още, за да го поваля и да избягам, ако се наложи.
— Това са два билета за парахода отсреща — каза човекът и бръкна в джоба си.
Погледнах билетите. Не можах да ги разчета на слабата светлина. Вече бяхме напреднали достатъчно. Можех да рискувам да спра.
— Какво ще рече всичко това — запитах на португалски. Знаех няколко думи.
— Мога да ви ги дам — каза човекът, — не ми трябват.
— Не ви трябват? Какво значи това?
— Те не ми трябват повече.
Втренчих се в човека. Не го разбирах. Наистина не изглеждаше да е полицай. Нямаше защо да си служи с такива изтъркани трикове, за да ме арестува. Но ако билетите бяха истински, защо не ги използва… И защо ги предлага на мен? За да ги продаде? Нещо у мен затрепера.
— Не мога да ги купя — накрая отвърнах аз на немски. — Струват цяло състояние. В Лисабон има богати емигранти, ще ви платят за тях колкото поискате. Сбъркали сте адреса. Аз нямам пари.
— Не искам да ги продавам — каза човекът.
Пак погледнах билетите.
— Истински ли са?
Подаде ми ги, без да отговори. Прошумоляха в ръцете ми, истински бяха. Да ги притежава човек беше равно на разликата между гибел и спасение. Дори и да не можех да ги използвам — нямахме американски визи, срещу тях можех да опитам още утре преди обед да се сдобия с тези ценни хартийки или най-малкото щях да продам билетите. Това означаваше шест месеца живот повече. Не разбирах що за човек беше този.
— Не ви разбирам — рекох аз.
— Мога да ви ги дам — отвърна той. — Без нищо. Напущам Лисабон утре преди обед. Имам само едно условие.
Отпуснах ръце. Знаех, че не можеше да е истина.
— Какво?
— Не бих искал тази нощ да остана сам.
— Искате да я прекараме заедно?
— Да. До утре сутрин.
— Това ли е всичко?
— Това е всичко.
— Друго нищо?
— Друго нищо.
Погледнах човека недоверчиво. Впрочем бях свикнал хора като нас понякога да рухват; да не издържат самотата; да ги обзема постоянната тревога, че за тях вече никъде, няма място; ала още и че един другар в нощта, па макар и непознат, можеше да предпази някого от самоубийство; тогава беше естествено да си помагаме, но не се поставяха условия. И то такива.
— Къде живеете? — попитах аз.
Той махна с ръка.
— Не желая да отивам там. Няма ли кръчма, в която още може да се седи?
— Предполагам, че ще се намери нещо.
— Няма, ли кръчма за емигранти? Нещо като „Кафе дьо ла Роз“ в Париж?
