На Жан-Мари ръцете здрави,ръце с мъртвешка бледнина,ръце, които зной ощави —нима подхождат на жена?От сластни локви ли умитипо тях каймак се насъбра,или се къпаха в лунитена светозарни езера?Дали от варварски лазурина нежен скут са пили мощ?Дали са свивали те пури,или са трупали разкош?Пред сребронога ли Мадонадържаха вехнещи цветя,или кръвта на беладонапламти и — черна — стине тя?Дали ловили са двукрилив лазурно-утринния лес,дордето те нектар са пили?Вариха ли отровна смес?Каква мечта ли ще е тази,че се протягат с нежен стон —нечуван сън за всички Азии,за Хенгавар1 или Сион?И не продават портокали,ни молят се пред идол те,не са и пелените пралина сляпо трескаво дете.Не са ръце на братовчедкаили жена сред цех огрян,с лице, което в пушек светка —слънце, пияно от катран.Как нежно чупят те гръбнака —не ще отрониш нито стон,машината не е тъй яка,по-силни са дори от кон.Потрепват като пламък тезиръце — сред пушека вонящ,плътта им пее Марсилези,забравила за „Отче наш“!И нежният ви врат извили,жени, с душа продажна, зла,те в пръстите ви с всички силище смачкат пудри, червила.Един наивник ли се влюбив отблясъка им? Не единвидя на възлите им грубида слага слънцето рубин.Народното тегло ги правитъй тъмни — като проста гръд;целува ги с уста коравиБунтовникът, поел на смърт!Как те са пребледнели, млади —с любов и слънце ги горишвърху коравите приклади,ти, смел въстанико Париж!Нерядко, о, ръце свещени,там, дето слагаме с винапияните си устни — стеневерига с лъскави звена.И страшен трепет ни изгаря!О, ангелски ръце — уви! —когато махват ви загара,плътта ви винаги кърви!
