— Какво искаш да кажеш с това „да се върнем заедно“?
— Можем да отидем при маркиза и да му кажем истината, цялата истина. Ще му кажем, че Клер е тровила Реджиналд и аз ще го уверя, че сега съжаляваш за ролята, която несъзнателно си изиграл.
Гарик я наблюдаваше внимателно. Слушаше я така, сякаш можеше да помисли над предложението й. Тя продължи:
— Ще му кажем всичко — как е откраднала дневника ми и как се е опитала да изкара, че Данте ме е отвлякъл, когато всъщност…
— Морган! — Гарик се изправи и на лицето му се изписа яростно презрение. — Само това те интересува, нали? Хич не ти пука какво ще стане с мен, просто искаш да се увериш, че твоят любовник ще остане чист. — Вдигна шпагата и я размаха безмилостно. — Бях идиот! Как можах изобщо да си помисля, че те е грижа за мен, когато всъщност си мислила само за Морган?
— Не, Гарик, послушай ме!
Гарик се хвърли към нея с шпагата.
— Писна ми вече да те слушам! — Вдигна оръжието си. — Ти трябваше да ме слушаш, но вместо мен избра Морган, Разгулния граф! И къде е сега твоят скъпоценен Данте?
— Обърни се, Фицуилям — долетя глас зад него, — и ще видиш сам.
Данте стоеше на скалистата издатина с извадена шпага. Острието й проблясваше на слънцето, Което се спускаше над планините зад него. Изглеждаше величествен. Джилиън искаше да изтича към него, но се въздържа. Гарик все още държеше шпагата си в опасна близост до нея.
— Всъщност не искаш да убиеш Джилиън — каза Данте и пристъпи напред. — Искаш мен. Ето твоята възможност. Хайде да видим дали ще можеш да свършиш тази работа по-успешно от отвличането на Джилиън.
Гарик се спусна към него с животински рев. Данте отби острието. Гарик отново атакува и двамата продължиха да си нанасят удари и да парират, а остриетата им проблясваха бързо като светкавици. Джилиън не можеше да направи нищо друго, освен да ги наблюдава. Започнаха да обикалят в кръг. Данте не сваляше очи от Гарик. Докато го гледаше със смъртоносно спокойствие, отби следващия удар и поряза ръката му.
Гарик погледна към раната. В очите му се появи дива ярост. Той отново се хвърли към Данте и продължи да го прави неотклонно след всяко париране. Отново се разделиха. Данте просто стоеше и чакаше противникът му да атакува. Изглеждаше така, сякаш знае всяко негово движение предварително. Всяка неуспешна атака още повече настървяваше Гарик.
Гарик се отдръпна и Данте направи първата си атака, като отново рани противника си, макар и леко. Гарик изкрещя — повече от яд, отколкото от болка, наведе се напред и се спусна към Данте с насочена към гърдите му шпага.
Данте се наведе, финтира с тяло и поряза бузата на Гарик. Разделиха се и той зачака следващата атака. Точно тогава Джилиън видя Озуел, който се приближаваше отзад с високо вдигнати ръце, в които държеше камък.
— Зад теб, Данте!
Обърна се точно навреме, за да избегне камъка. Той щеше да го удари в главата и да го повали. Гарик се възползва от разсейването и се спусна към гърба му.
— Не!
Джилиън видя, че Гарик се готви да забие шпагата си в гърба на Данте, изтича към него и сграбчи ръката му. Не знаеше какво трябва да направи; просто искаше да му попречи. Гарик изръмжа и я стисна за ръката.
— Ще ти прережа гърлото за това — каза той и я метна настрана.
Джилиън падна и удари главата си в голямата скала зад нея. Сякаш в мъгла видя как шпагата на Данте потъва в гърдите на Гарик. След това той се свлече на земята, а тя бе погълната от тъмнина.
— Тя се свестява, Данте.
Джилиън отвори очи и примигна няколко пъти. Лежеше на леглото си в Уайлдууд. Беше нощ и стаята бе осветена от свещи и лунна светлина. Видя, че Мара стои над нея с нежна усмивка на разтревоженото си лице. Тя протегна ръка и сложи на челото на Джилиън студена кърпа, която миришеше на билки.
— Здравата ни изплаши, Джилиън.
— Какво стана? — попита тихо Джилиън. — Къде е Данте?
— Добре е. Тук е и очаква да те види. Казах му, че ще остана, за да видя дали моите билки ще свършат работа, но той отказа да излезе, докато не се свестиш.
Данте пристъпи напред. Златистокафявите му очи бяха пълни със загриженост.
— Здравей, скъпа!
Джилиън се усмихна.
— Толкова се радвам, че си жив и здрав.
— Бих могъл да кажа същото за теб. Онази скала, върху която се строполи, изглеждаше доста гадна. За щастие раната на главата ти не е сериозна. Имаш цицина, но кожата не е разкъсана. Как се чувстваш?
— Добре, щом вече си тук. — Тя затвори очи и почувства ръката му на бузата си. След това отново го погледна: — А Гарик?
— Вече не представлява заплаха за теб, Джилиън. А приятелят му, сър Озуел, е в ръцете на властите. Те ще се погрижат за него. Но всъщност не го смятам за опасен, тъй като няма достатъчно ум да направи каквото и да било, ако някой друг не му каже. Вече няма от какво да се боиш.
Джилиън затвори очи. Опасността най-сетне бе отминала. Загадката бе решена. Сега нищо не можеше да застане между тях.
Неочаквано вратата се отвори с трясък. Показаха се бащата на Джилиън и Реджиналд.
— Махни се от дъщеря ми! — изсъска маркизът и отиде с бърза крачка до леглото. — Ти я отвлече не веднъж, а два пъти. Ще се погрижа да те обесят за това, Морган!
— Не!
Джилиън се изправи на леглото и всички погледи се насочиха към нея.
— Не, татко, грешиш. Първия път Данте не ме е отвлякъл. Колкото до втория, аз тръгнах по собствено желание. Той просто се опитваше да ме спаси от истинския престъпник.
Маркизът я погледна учудено:
— Кой е той?
— Гарик Фицуилям. Само че Гарик ни последва дотук и се опита да ме убие, за да не мога да кажа на Реджиналд истината за Клер. Трябва да благодариш на Данте, а не да го ругаеш. Той спаси живота ми.
Реджиналд пристъпи напред.
— Какво искаш да кажеш, Джилиън? Каква истина за Клер?
— Клер те е тровила, Реджи. Затова се чувстваше толкова зле през последните месеци. Тя държи отровата в нощната си масичка, в тайно отделение зад чекмеджето. Ето защо е накарала Гарик да ме отвлече, за да може да довърши започнатото, преди да се сетя какво е намислила.
Лицето на Реджиналд придоби странен оттенък на бяло. Напълно слисан, той се строполи на стола зад себе си.
— Откъде разбра?
— Започнах да подозирам, че нещо не е наред, когато за пръв път намерих шишето с отровата в стаята й, макар тя да ми каза, че е парфюм. Това стана, преди да бъда отвлечена. Спомням си, че ми се стори странно, дето Клер се държа толкова спокойно с мен тогава. Дори не ми се разсърди. Това не беше в нейния стил. Тя винаги си е търсила причини да се кара с мен.
Реджиналд я погледна.
— Откъде си спомняш, че винаги си е търсила поводи да се кара е теб? — Той млъкна и се втренчи озадачено в нея. — Паметта ти! Джилиън, паметта ти се е върнала!
Джилиън помисли малко. Инцидентът с Клер беше кристално ясен в съзнанието й. Тя се усмихна.
— Прав си, Реджи. Дори си спомням, че рожденият ти ден е на втори юни и че някога криеше граха от вечерята в джоба на сакото си, за да не го ядеш.
Реджи се засмя. Беше й хубаво да го види отново усмихнат. Изглеждаше по-млад, по-здрав. Но тази
