усмивка изчезна толкова бързо, колкото беше дошла.
— Трябваше да се сетя какво е намислила Клер. Знаех, че ме мрази, но никога не съм предполагал, че ще поиска да ме убие.
— По тази причина те е лъгала и за Данте всичките тези години — продължи Джилиън. — Искала е да го предизвикаш на дуел е надеждата Данте да те убие. Само че не е предвидила, че той изобщо ще откаже да се срещне с теб и ще развали всичките й планове.
Реджиналд се втренчи в пода, като се опитваше да схване мисълта, че собствената му съпруга се е опитала да го убие не веднъж, а два пъти.
— Нищо чудно, че толкова упорито се опитваше да ме накара да повярвам, че си пристанала на някого — каза маркизът. — Бях глупак, че изобщо я слушах. Ще се оправим с Клер, когато се върнем в града, Реджиналд. Съвсем скоро тя завинаги ще изчезне от живота ни. — След това се обърна към Данте: — Изглежда, дължим ти благодарност, Морган, задето спаси живота на нашата Джилиън не веднъж, а два пъти. Също така бих искал да ти се извиня за отношението си към теб. — Обърна се към Реджиналд: — Кажи на кочияша, че се връщаме в Лондон веднага щом свалим Джилиън долу.
Данте не се помръдна от мястото си до леглото.
— Страхувам се, че не мога да позволя това, лорд Адамли. Джилиън ще остане тук, в Уайлдууд.
Маркизът почервеня:
— Това надминава всички граници! Независимо от случилото се, все още нямаш право да решаваш къде ще отиде дъщеря ми.
Данте го погледна кротко:
— Като неин съпруг и тъй като зная, че тя иска да остане с мен в Уайлдууд, имам пълното право, милорд.
ЕПИЛОГ
— Ето ги!
Данте дръпна малката дръжка на куфарчето, пъхнато в тясното пространство под покрива на таванската стая. Постави го на земята, отвори капака и извади отвътре малките дървени войници.
— Кавалеристи, точно както ти казах, Фийби. Виж, дори имат шпаги.
— Като теб, когато си се бил с онзи лош човек? — попита Фийби и очите й светнаха, докато оглеждаше всеки от тях. — Джилиън ми каза, че си бил много смел.
Данте и Джилиън седнаха един до друг на пода, като наблюдаваха как Фийби нарежда войниците пред себе си. Джилиън се усмихна и сложи доволно ръка на рамото на съпруга си.
Баща й и Реджиналд бяха останали да преспят и тръгнаха следващата сутрин към Лондон. Маркизът изслуша обясненията на Джилиън как Гарик се е замесил в плановете на снаха му и как по-късно е казал на Джилиън всичко, което тя е смятала да стори на Реджиналд. Когато свърши разказа си, баща й погледна Данте с искрено съжаление в очите.
— Никога не съм и предполагал, че ще изрека тези думи, но дъщеря ми си е намерила достоен мъж — рече той малко преди да замине. — Тя е изключителна жена. Надявам се един ден, когато дъщеря ти порасне, да разбереш защо съм правил всичко това.
Данте просто кимна и пое протегнатата ръка на маркиза.
Сега Джилиън го погледна. Това бе мъжът, когото обичаше повече от живота си. Знаеше, че съдбата им е отредила да прекарат заедно дните си. После погледна Фийби, която имаше същите две трапчинки като на баща си. Въпреки че не беше нейна кръвна дъщеря, чувстваше я много близка; чувство, което се усилваше с всеки изминал ден. Като съпруга на Данте и втора майка на Фийби Джилиън се чувстваше напълно щастлива.
— Тя е изключително дете — каза тя, докато Фийби се занимаваше е войниците.
— Вярно е — отвърна Данте. — Как ми се иска майка ми да я познаваше!
Фийби ги погледна и се усмихна широко. Беше заобиколена от всички страни от войници.
— Вижте, вече са готови за битка. Само ми се иска и госпожа Филиуикит да беше с тях — Намръщи се. — Забравих я в Лондон.
— Тогава просто ще трябва да отидем да я вземем — каза Джилиън.
— Да, но сега ми липсва!
Данте присви очи:
— Знаеш ли… — Изправи се и отиде до малък шкаф. — Майка ми имаше кукла, която би могла да свърши работа, докато госпожа Филиуикит е на гости при нашите приятели в Лондон. — Той отвори двете врати на шкафа. — Да, ето я, точно както си мислех.
Фийби стана и отиде бързо до него. Данте се обърна и й подаде малка кукла с великолепна бална рокля от розова коприна, която проблясваше на слабата светлина.
— Тази кукла е принадлежала на майка ми, когато е била малко момиченце. Запазила я е за сестра ми, но мисля, че много би се радвала, ако я дам на теб.
Фийби взе куклата.
— Колко е красива! Вижте, дори обувките й са в тон с роклята. Как е името й?
Данте се усмихна.
— Можеш да я наричаш Хелена. Така се казваше майка ми.
— Хелена — кимна Фийби и притисна куклата до гърдите си. — Майка ти приличаше ли си с куклата? Мама казваше, че моята кукла прилича на мен.
— Мисля, че майка ми наподобяваше малко тази кукла. Имаше същата черна коса, а очите й бяха сини като твоите. — Обърна се и огледа таванското помещение. — Мисля, че тук някъде имаше неин портрет. — Той потърси няколко минути, докато най-сетне го откри, прибран заедно с няколко други под тънка кърпа. След това го вдигна и го избърса от праха. — Това е майка ми, Фийби. Твоята баба.
— Та това е Добрата дама! — изписка радостно Фийби. — Помниш ли, че ти разправях за нея, Джилиън? Даваше ми подаръци, когато мама ме водеше при нея на гости в Лондон.
Данте погледна слисано Фийби, като се чудеше дали е чул правилно.
— Майка ти те е водила на гости на тази дама в Лондон? Сигурна ли си, че е тя?
— Да, мама постоянно й пишеше, а тази дама й отговаряше, за да я пита за мен. Беше страшно мила.
Внезапно Джилиън си спомни нещо; купчините писма, които бе видяла в един куфар, когато с Данте дойдоха за пръв път в таванската стая, за да търсят дървените войници. Дали бяха…
Тя ги намери и прочете първото.
— Виж, Данте! Това са писмата на Илайза до майка ти. Започват с раждането на Фийби и й разказват всичко за нея — за първите й крачки, за първите й думи, всичко. Майка ти ги е запазила. Очевидно ги е съхранила за теб.
Данте взе писмата и ги прочете.
— Майка ми е знаела за Фийби. Знаела е, но нищо не ми е казала. Защо не ми е казала, че имам дъщеря, дори и Илайза да не е искала?
Джилиън сложи ръка на рамото му, докато той прочете още няколко.
— Знаела е за Фийби дори още преди да замина за Франция!
— Най-вероятно не ти е казала, защото те е обичала и не е искала да се променяш. По същата причина и Илайза никога не ти е казала истината, Данте. Ако си знаел за Фийби по-рано, щял си да се опиташ да избавиш Фийби и майка й от лорд Оувъртън, макар и Илайза да е била омъжена. Това щеше да ти донесе само повече проблеми, а и нямаше да си щастлив с такъв живот. Илайза и майка ти са те познавали такъв, какъвто си, и са те обичали. Както и аз. Ако ти бяха казали за Фийби, ти щеше да се промениш, преди да си готов за това. Даже още по-лошо — можеше да започнеш някой ден да съжаляваш.
Данте погледна влюбено Джилиън:
— Това би означавало и още нещо.
— Какво е то, милорд?
Той я взе в прегръдките си и й каза, преди да я целуне:
— Това щеше да означава, скъпа моя, че никога нямаше да те намеря.
