Катеричката Лю Ли

Георги РусафовКатеричката Лю Ли

Далече, далече оттука — хей там нейде, дето свършва синият хоризонт на тучната равнина и започва тъмната межда на планините — има една вековна гора. Някога в тази гора живяла щастливо и безгрижно катеричката Лю Ли… Веднъж, както си лудувала по клоните на дърветата, Лю Ли дочула, че някакъв женски глас нареждал жално в далечината:

— Оооох, няма ли в този лес милостиво сърце, което да се съжали над мене!… Така ще си загина тука млада и зелена — далече от мила майка и свиден татко — ако някой не ми помогне да се отърва от въжетата на страшния разбойник Мецун!

Пъргавата катеричка мигом замръзнала на мястото си от изненада.

— Кой ли ридае така жално в тази гора, дето всичко е тъй хубаво, тъй весело… — запитала се тя със свито сърце.

След туй, без много да му мисли, Лю Ли полетяла презглава към посоката, отдето се разнасяли тъжните вопли на непознатата жена… Подскачала дълго от клон на клон, от дърво на дърво. На края стигнала до една пещера, потулена дълбоко в гората. Вътре в пещерата, седнала върху купчина сухи бурени, завързана през кръста с конопено въже, скубела русите си коси и ридаела горко дивно хубава девойка.

— Коя си ти и кой зъл вятър те довея в туй страшно усое, девойко? — попитала топло Лю Ли вързаната хубавица.

Девойката я изгледала със сините си разплакани очи, преглътнала сълзите си, па на един дъх й разказала:

— Аз съм единственото чедо на войводата, който управлява този край. Преди три дни излязох с мои дружки да си набера цветя в гората. Помамих се по една шарена пеперуда, хлътнах дълбоко в леса, загубих пътя и така влязох в ръцете на разбойника Мецун… Той още същия ден ме хвърли в тази пещера, за да ме принуди да му стана невеста. Ала по-скоро три пъти ще умра, отколкото да се омъжа за това чудовище!…

— Нима не можеш да се отървеш от въжето и да побегнеш — нали ръцете ти са свободни? — зачудила се Лю Ли, като видяла с колко тънко въженце била завързана девойката. — Хайде опитай се да направиш това, останалото ще свършат младите ти пъргави крака; аз ще ти показвам пътя!

— О, мила катеричке, напразно ме виниш, че не съм сторила това досега! — изплакала в отговор пленницата. — Откакто съм попаднала в ръцете на разбойника Мецун, вече трийсет пъти съм се отвързвала и побягвала от пещерата… Но всякога се случваше така, че Мецун на часа ме настигаше, сякаш дотогава не е бил на лов далече от моя затвор, а през цялото време ме е дебнел отблизо, скрит нейде в храсталаците пред дупката, в която ме е вързал!

Катеричката се огледала и едва тогава видяла от високото, че в дъното на пещерата седяла стара, прастара сляпа баба. Тя държела в костеливите си ръце краищата на две дълги въжета. С едното била вързана хубавицата, а другото чезнело незнайно къде в глъбините на горските пущинаци… Лю Ли веднага се досетила каква работа вършело това въже, затуй побързала да пошепне на пленницата:

— Виждаш ли въжето, дето краят му се губи в гората?… С него бабата, като го е подръпвала, навреме е обаждала на Мецун за бягството ти. И тя ще продължава да прави това, ако не успееш да я надхитриш…

Тези думи съвсем отчаяли девойката и тя пак започнала да кърши ръце:

— Горко ми, горко!… Нима навеки ще остана робиня на разбойника Мецун, нима повече няма да се върна при милите ми родители, при свидните ми дружки, в светлия ми бащин дом!

Но катеричката не я оставила дълго да плаче.

— Успокой се, девойче, което не си могла да направиш досега самичка, вече ще можем да го сторим двете, с дружни сили… Хайде, отвържи се пак, а аз през туй време ще подръпвам въжето, та сляпата баба да не усети бягството ти!

Каквото поръчала Лю Ли, това направила пленницата. И без бабата да разбере нещо, пъргавите крака на девойката скоро я отнесли далече от страшната пещера. Подир нея, като се убедила, че хубавицата се е отдалечила достатъчно от своя доскорошен затвор и разбойникът Мецун няма да може вече да я настигне, хукнала да й показва пътя и умната катеричка.

Спасената девойка отвела Лю Ли в своя богат дом. Там родителите на момичето, щом научили какво е сторила катеричката за дъщеря им, тутакси я обкръжили с най-нежни грижи. Гощавали я час по час със захаросани лешници. Току тикали пред нея сребърна паничка, пълна догоре с ароматен мед, в който плували жълти като кехлибар орехови ядки. Канели я често-често и със сладкиши. А за спане й направили златна клетка, застлана с коприна и пух, която поставили в най-слънчевия кът на своя дворец.

Но минало-неминало седмица време, и Лю Ли започнала да линее. А след още една седмица тя съвсем престанала да яде… Връщала непокътната паничката с меда и ореховите ядки. Не посягала към захаросаните лешници. Отблъсвала далече от себе си — без дори да ги погледне — всички сладкиши, които непрекъснато й носела девойката. Затуй пък очите й, пълните й с тъга и мъка очи, гледали все навън, дето в далечината се синеели високите планини, сред които се разстилала като безкраен зелен килим нейната родна гора.

— Какво ти е, мила катеричке, кажи ми какво те мъчи, моя спасително? — разтревожила се по едно време девойката. — Болна ли си, та така отслабна!

Лю Ли я погледнала с помръкналите си натъжени очи, сетне зареяла поглед пак към далечната гора, па рекла:

— Ти живя три дни и три нощи в гората, ала познаваш ли я?

— Не! — признала си чистосърдечно девойката.

— Тогава мъчно ще разбереш тъгата ми по моята гора, която не ми дава покой и ме суши… — въздъхнала още по-тежко Лю Ли.

— Че какво хубаво има в гората, за да тъгуваш за нея! — изумила се девойката, като дори закрила ужасена очи при спомена за преживелиците й в пещерата на разбойника Мецун. — Бррр… там и денем, и нощем се разнасяха все едни такива страшни гласове, че и сега косите ми настръхват, сърцето ми спира да бие от страх, щом си спомня за тях!…

Думите на девойчето засегнали много катеричката. И като се изправила с целия си мъничък ръст пред младата жена, тя й отвърнала на един дъх:

— Питаш ме какво хубаво има в гората ли?!… Там има пенливи поточета, които лъкатушат сред зелените тревици, бълботят между храсталаците и отнисат към равнината горската песен за свободата. Там, щом падне вечер, немирният Планинец долита от звездите, гали ни с невидимите си пръсти и ни приспива с чудни приказки за свободата. Там — съмне ли — до една птиците посрещат слънцето с лесни пак за свободата… О, там — там в моята гора — всичко живее волно и пее за свободата!… Затуй, ако наистина си ми признателна за добрината, върни ми това, което ти помогнах сама да получиш, защото знаех колко е сладко — пусни ме да се върна в гората, при свободата!

— Не, мила катеричке, аз няма да те пусна пак в гората… Там ти няма да намериш нашите захаросани плодове, нашите панички с мед и орехови ядки, нашите меки постели. Потрай, сестрице, ще свикнеш и тука!

Лю Ли въздъхнала, свила се в дъното на златната клетка, притворила клепки. Видяла пак гората, чула волните чуруликания на птиците сред разлюляните върхари и две сълзи капнали на копринената й постеля — две от никого не разбрани топли сълзи.

Минали още няколко дни. И Лю Ли от ден на ден ставала все по-тъжна, все слабеела, слабеела. На края една сутрин девойката сепнала къщата с отчаян вик: — Катеричката… дружката ми… моята спасителка е мъртва!

Когато майката и бащата дошли при златната клетка, видели, че катеричката наистина лежала неподвижна на копринената си постеля. До нея — непипната — стояла храната й: захаросаните плодове, сладкишите и сребърната паничка, пълна догоре с мед, в който плували недокоснати ореховите ядки… Девойката плакала цял ден и цяла нощ за смъртта на своята спасителка. А когато пукнала зората, тя подбрала родителите си, прегърнала безжизненото трупче на катеричката и всички тръгнали към гората — там да погребат Лю Ли. Нали приживе очите й били обърнати все нататък. Но когато стигнали първите дървета и спрели да починат, станало чудо — Лю Ли изведнъж скочила от прегръдката на момичето и преди