Розовата светеща точка, сега вече значително по-ярка, наистина беше Слънцето. Гледаха го и облизваха пресъхналите си от вълнение устни. Когато си затворен в бутнлка, четирите години в звездните простори могат да ти се сторят четиридесет. Един след друг се отбиваха в кабината на Кинрад и ликувайки, прочитаха висящия на стената плакат:
Новото напрежение, неприличащо никак на онова, което беше досега, нави на кълбо опънатите им и без това до краен предел нерви — прекалено дълго бяха чакали това, което скоро щеше да се случи.
Духът на екипажа се повдигна. Дрънченето и тръскането вече не им се струваха досадни — сега те всяваха надежда.
И най-сетне чуха едва доловимия глас на Земята. От ден на ден гласът укрепваше и ето, той вече гърмеше от високоговорителя, а от предния илюминатор се виждаше част от планетата.
— От мястото, където стоя, виждам океан лица, устремени към небето — говореше дикторът. — Над половин милион души са се събрали тук в този велик за човечеството час. Сега всеки момент може да чуете рева на първия космически кораб, завръщащ се от полета до друга звезда. Не намирам думи, за да предам…
Най-страшното бе веднага след приземяването. Оглушителна музика, гръм от приветствия, ръкувания, речи и позиране пред фоторепортьорите, кинохрониката, телевизионните обективи и пред безкрайно многото любителски кинокамери.
Най-после всичко свърши. Кинрад се сбогува с екипажа. Ръката му усети мощното мечешко стискане на Нилсен, лекото и сърдечно ръкостискане на Арам, плахото срамежливо докосване на Бертели.
Кинрад го погледна в печалните очи и каза:
— Е, сега те като вълци ще се нахвърлят върху всички данни, които събрахме за тях. Надявам се, завършихте книгата си?
— Каква книга?
— Е, мен трудно ще ме измамите — и той многозначително намигна. — Нали бяхте назначен на длъжността психолог?
Без да дочака отговора му, той взе бордовия дневник и се отправи към управлението.
Тук нищо не се бе изменило за тези четири години.
Бенкрофт седна на бюрото си и каза с виновна иронична усмивка:
— Пред теб е един шишко, който се радва, че са го повишили по служба и са му увеличили заплатата.
— Поздравявам те.
Кинрад остави на бюрото книжата и също седна.
— И едното и другото бих сменил с удоволствие срещу младост и приключения.
Бенкрофт хвърли пълен с жадно любопитство поглед на донесеното от Кинрад и продължи:
— Имам към теб маса въпроси, но знам, че отговорите са скрити нейде из тия страници, а ти сега навярно бързаш за в къщи.
— Ще дойдат да ме вземат с вертолет, ако се проврат през тази навалица във въздуха. Имам на разположение още двадесетина минути.
— Тогава ще се възползувам — и Бенкрофт го загледа изпитателно. — Какво можеш да кажеш за съдбата на първите два кораба?
— Претърсихме седем планети — нищо не открихме.
— Не са кацали, не са се разбивали?
— Не.
— Значи са продължили да летят?
— Очевидно.
— Защо, как мислиш?
Кинрад се поколеба, поле каза:
— Това е само мое предположение. Мисля, че са загубили няколко човека — нещастен случай, болест. А останалите са били твърде малко, за да управляват кораба. — Той помълча и добави: — И ние загубихме трима.
— Лошо — лицето на Бенкрофт помрачня. — Кои именно?
— Вейгарт, Докинз и Съндерсън. Вейгарт умря още на отиване. Не можа да види новото слънце. Ще прочетеш сам, там всичко съм описал — Кинрад кимна към книжата. — Другите двама загинаха на четвъртата планета, която не е пригодна за заселване.
— Защо?
— Под повърхността й живеят големи лакоми същества. Слоят на почвата е дебел шест дюйма, а под него — пустота. Съндерсън отиде да види — и изведнъж пропадна в червената мокра паст с размери четири на десет фута, която веднага го погълна. Докинз се спусна да го спасява и пропадна в друга такава паст. — Като стисна сплетените си пръсти, той завърши: — Нищо не можехме да направим — нищо.
— Жалко, много жалко — Бенкрофт тъжно поклати глава. — А останалите планети?
— Другите четири също са непригодни. Две има като по поръчка.
— Това вече е нещо! — Бенкрофт погледна часовника на бюрото и заговори бързо: — Сега за кораба. Твоите доклади навярно са пълни с критични бележки. Нищо не е съвършено, дори и най-доброто, което успяхме да създадем. Какъв е според теб главният му недостатък?
— Шумът. Подлудява. Трябва да се отстрани.
— Но не съвсем — възрази Бенкрофт. — Мъртвата тишина вселява ужас.
— Ако не съвсем, да се намали поне до едно поносимо ниво.
— На изпитателния стенд е вече нов тип двигател, по-безшумен. Прогрес — все пак минаха четири години. А какво ще кажеш за екипажа?
— По-добър не сме имали.
— И ние така мислим. Този път взехме каймака на човечеството. Всеки от вас няма равен в своята област.
— И Бертели?
— Знаех, че ще ме запиташ за него — Бенкрофт се усмихна някак особено. — Искаш ли да ти кажа?
— Не мога да настоявам, но естествено бих искал да знам защо сте включили баласт в екипажа.
Бенкрофт престана да се усмихва.
— Загубихме два кораба. Единият може да е загинал случайно. Двата — не. Трудно е да повярваме, че сблъскване с метеорит или някакво друго събитие от този род с вероятност от порядъка едно на милион е могло да се случи два пъти подред.
— И аз не вярвам.
— Цяла година проучвахме този проблем — продължи Бенкрофт — и всеки път стигахме до един и същи извод: причината не е в кораба, а в хората. И веднъж чисто случайно се натъкнахме на пътя, който ни доведе до решаването на проблема. Седяхме тук и навярно за стотен път си блъскахме главите над проклетия въпрос. Неочаквано часовникът — ето този — спря. Уитейкър от научноизследователската станция по космическа медицина го нави, тръсна го и той тръгна. И тогава Уитейкър се досети коя е причината.
Бенкрофт взе часовника, отвинти задния капак и посочи на Кинрад механизма.
— Какво виждаш?
— Зъбни колелца и винтчета.
— И друго нищо ли?
— Чифт пружинки.
— Уверен ли си, че е всичко?
— Във всеки случай всичко, което е важно — твърдо отвърна Кинрад.
— И ти правиш същата грешка — рече Бенкрофт, — каквато правехме и ние, когато съставяхме екипажа
