на първите два кораба. Създавахме огромни метателни часовници, в които зъбните колелца, пружинките и винтчетата бяха хора. Зъбни колелца и пружинки от плът и кръв, подбрани толкова старателно, както се подбират частите на този извънредно точен хронометър. Но часовникът спираше. Тогава прозряхме това, за което внезапно се бе досетил Уитейкър.
— Какво беше?
— Малко смазка — усмихвайки се, каза Бенкрофт.
— Смазка? — удивен запита Кинрад, като се изправи.
— Пропускът ни е напълно понятен. Ние, хората на техниката, живеещи в епохата на техниката, сме склонни да мислим, че сме цялото човечество. Но това съвсем не е така. Възможно е да представляваме по-голямата му част, но то не се изчерпва с нас. Цивилизацията би била истински ад, ако имаше само хора, натискащи бутоните на компютерите. Получихме урок, от който някои от нас особено се нуждаеха.
— Има нещо такова — призна Кинрад.
— Пред нас стоеше и друг проблем — продължи Бенкрофт. — Какво може да служи за смазка на хората-зъбни колелца и хората-пружинки? Отговорът е: пак хора. Кои хора изпълняват ролята на смазка?
— И тогава ли изкопахте Бертели?
— Да. Семейството му е служило за смазка на двадесет поколения. Той е световна знаменитост и е носител на велики традиции.
— Никога не съм чувал за него. Под чуждо име ли бе включен в екипажа?
— Под своето собствено.
— Каква знаменитост ще е, като никой от нас не го познава? Да не би да са му направили пластична операция?
— Никаква операция не бе нужна — Бенкрофт стана, отиде до шкафа, отвори го, порови малко, извади оттам някаква снимка и я подаде на Кинрад. — Той просто се изми.
Кинрад взе снимката и впери очи в бялото като тебешир лице. Разглеждаше калпака, нахлупен върху удължения фалшив череп, огромните боядисани вежди, извити във вечно изумление, нарисуваните червени кръгове около печалните очи, гротескния нос във формата на луковица, малиновочервените устни, ширнали се от ухо до ухо, пищната дантелена яка около врата.
— Коко!
— Двадесетият Коко, ощастливил с появяването си този свят — потвърди Бенкрофт.
Погледът на Кинрад отново се върна на снимката.
— Може ли да я взема?
Когато излезе от управлението, Кинрад видя, че предметът на мислите му тича към едно реактивно такси. Бертели подскачаше като разглобен, като вдигаше високо големите си тежки обувки, проточил напред дългата си шия, а лицето му бе уморено, печално.
Много пъти Кинрад долавяше в позите на Бертели нещо смътно познато. Сега, когато знаеше вече всичко, разбра, че вижда класическо тичане на цирков клоун, търсещ нещо из арената.
Бертели настигна колата, усмихна се безсмислено, хвърли вътре чантата си и влезе сам. Таксито потегли, като изхвърли две струи газ от реактивните си двигатели под корпуса.
Кинрад стоеше и гледаше с невиждащи очи подире му, вирнал глава към небето. А мислено виждаше целия свят, виждаше го като на гигантска сцена, на която всеки мъж, жена и дете играе прекрасна и необходима за всички роля.
И довеждайки до абсурд ненавистта, себелюбието и враждата, над актьорите царствува, свързвайки ги с връзките на смеха, клоунът.
Ако на Кинрад се наложеше пак да избира екипаж за космически кораб, той не би могъл да избере по- добър психолог от Бертели.
Информация за текста
© 1952 Ерик Ръсел
© 1974 Цвета Пеева, превод от английски
Eric Russel
A Little Oil, 1952
Сканиране и разпознаване: ?
Редакция: Mandor, 2010
Издание:
сп. „Космос“, 1974 г. бр. 1 и 2
Превод със съкращения: Цвета Пеева
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15404]
Последна редакция: 2010-01-23 12:45:00
1
Аудиофобия — страх от шум, клаустрофобия — страх от затворено пространство.
