— Весела Коледа и Честита Нова година — рече той.
Почасовият барман подръпна смуглата опаковка, която се разпадна и разкри позлатен ковчег — толкова великолепен, че всички присъстващи изпаднаха в благоговейно мълчание.
Нещото си беше чудо и това си бе факт. Беше украсено с хитроумни арабески от скъпоценни камъни и инкрустирано с какви ли не благородни метали. Корона от златна светлина го осияваше и окъпваше лицата на насъбралото се множество до най-малката подробност. Леле, Божке!
Невил прокара леко длан по фантастичния предмет.
— Невероятно — прошепна той. — Невероятно, Норман. Каквото и да е то… ама какво е?
Норман изтръска една снежинка от библейски черния си ревер.
— Според мен е ни повече, ни по-малко превърналият се в легенда изгубен старозаветен кивот. Изкопах го в мойта нива. Рекох си, че сигурно ще ти е забавен.
— Забавен? — кимна втрещено Невил. — Не зная какво да кажа, Норман. Искам да кажа… ами… той е… ами…
— Много готин — подсказа му Норман. — И хич не върви за Коледа.
— Вярно бе, не върви — Невил огледа ковчега. — Как се отваря? Отваря ли се въобще? Ти отваря ли го?
— Дръжките. Не знам и не съм — отвърна Невил на трите въпроса един след друг. — Ей ония двете дръжчици там, отстрани. На малките вратички. Можеш да ги дръпнеш, Невил. Ей тъй на, да видим какво пък ще стане.
— Да — рече Невил и хвана дръжките. — Ей тъй на, да видим какво пък ще стане.
Нейде в далечината, високо над надлеза Чизуик, трима влъхви на камили, които следваха една звезда, изведнъж забелязаха ослепителен лъч златна светлина, издигнал се над района на Брентфорд.
— А бе, според вас какво ще да е това там? — попита единият.
— На кръчма ми мяза — отвърна другият. — Като че ли се разпада на атоми и я всмукват в небето.
Третият влъхва си дъхна на заскрежените плетени ръкавички.
— Коледа — рече той. — Можеш ли й се опъна, а?
Пък и кой ли можеше?
2
— И? — рече Ръсел.
— И к’во? — попита Морган.
— И к’во стана после?
— Ами нищо. Това е краят на историята.
— Невил отворил старозаветния кивот, който Норман бил изкопал на нивата си, „Летящият лебед“ се разпаднал на атоми и бил всмукан в небето?
— Точно така.
— И ти си бил там, на място, когато е станало това?
— Естествено, че не съм бил там, на място. Ако бях там, на място, сега нямаше да съм тук и да ти го разказвам, нали?
— Предполагам, че не. Но ако всъщност не си бил там, откъде да съм сигурен, че наистина е станало?
— За да знаеш, че нещо е станало, не е нужно да си присъствал на самото място, Ръсел. Когато са строили Стоунхендж, не съм бил там, на място. Обаче знам, че е станало така, защото ей ти го Стоунхендж за доказателство.
— Но без съмнение „Летящият лебед“ го няма за доказателство.
— Е, ами липсата му си е доказателство, тъй де.
Ръсел остави това да се процеди в съзнанието му секунда-две.
— Сигурен ли си? — попита накрая той.
— Естествено, че съм сигурен. Не виждам какво по-убедително доказателство ти трябва. Ако „Летящият лебед“ още го имаше, тогава не би могло да се е случило. Обаче го няма, значи трябва да се е случило. QED.
— QED?
— Това е на латински и означава „Тъй де, копеле гадно“.
— Невероятно — възкликна Ръсел. — И кога точно се е случило?
— Някъде преди две години.
— Преди две години? Значи трябва да си го виждал „Летящият лебед“. Някога срещал ли си се с Пули и Омали?
— Значи е било по-отдавна. Използвали са старите пари. Може би е било преди двайсет години. Не съм много сигурен.
— Пък аз си мислех, че си много сигурен. Нали преди малко каза, че си сигурен.
— Сигурен съм, че се е случило. Не съм чак дотам сигурен за точната дата. Но пък и за точната дата, когато са построили Стоунхендж, също не съм чак дотам сигурен. Но Стоунхендхж го има, а пък „Летящият лебед“ го няма и това доказва всичко.
Ръсел сви рамене.
— Предполагам — рече той. — Макар че…
— Макар че какво?
— Макар че… ами такова, не съм убеден, че вярвам на всичко открай докрай. Бих могъл да повярвам на известна част. Като например за Невил, Пули и Омали. Ама такова, това с библейския кивот си е краднато от оня филм за Индиана Джоунс, да ти кажа.
— Аз пък мисля, ще откриеш, че е краднато от Стария завет.
— Е, да, това го знам, естествено.
— Но щом си готов да повярваш в Пули и Омали, трябва да си готов да повярваш и на всичките им приключения.
— Ами… — проточи Ръсел. — Това може да са само измислици, нали се сещаш. Като градските митове.
— Градски митове?
— Като „почти истина“. Всеки може да се сбърка и да им повярва.
Морган се захвана да клати продължително глава.
— Пули и Омали не са градски митове. „Летящият лебед“ не е градски мит. Един писател на име Ранкин е писал за тях.
— Сигурно си е измислил всичко — предположи Ръсел. — За да забавлява хората.
— Да си е измислил ли?! Какво?! Да си е измислил как „Летящият лебед“ с все всичката си редовна клиентела се разпаднал на атоми и бил всмукан в небето?!
— Ами просто е възможно — отвърна Ръсел. — Не мислиш ли, че просто е възможно тоя господин Ранкин да си го е измислил поне донякъде? Той може да е използвал за прототипи истински хора и да е разгърнал сюжета на реално място. Но после да си е измислил „Летящият лебед“ и всичките там фантасмагории. Да погледнем нещата в очите, Морган — не че искам да те обидя, но в Брентфорд никога нищо не става. Никога нищо не е ставало и никога нищо няма да стане.
Морган подбели очи.
— Разбира се, че стават най-различни неща, Ръсел. През цялото време стават. Само дето с тебе не стават никога.
— Тука си прав — забеляза Ръсел.
— И знаеш ли защо? — Морган не изчака отговор. — Защото си прекалено добричък, Ръсел. Прекалено си любезен с клиентите. Прекалено много работиш. Прекалено си честен, да му се не види, и никога не излизаш да се напиеш. Никога не поемаш никакви рискове. Че как нещо да му се случи на някой такъв като тебе?
— Може да ме сгази кола — възрази Ръсел. — Всеки може да го сгази кола.
