Николай Райнов
Търговец и дяволи
Татарска приказка
Имало едно време двама търговци — и двамата богати, и двамата почитани от хората. Но единият бил спечелил богатството си с труд, а другият — с лъжа, измама, лихварство и грабеж. Първият служел на бога, вторият — на дявола. Единият помагал на бедни, нещастни, сирачета, недъгави и вдовици, а другият се не двоумял да одере и кожата от гърба на своя длъжник. Честният имал сърце и съвест, а безчестният бил бездушен и жесток.
Един ден двамата търговци се скарали за нещо. Честният обвинил оногова, че е спечелил имота си с нечестни средства.
— Та що от това? — викнал другият. — Нечестно спечеленият имот е по-ценен от оня, що е спечелен с честен труд.
— Тъй казваш ти — възразил честният търговец. — Ако питаме честните хора, ще чуеш какво ще кажат те.
— И те ще кажат същото.
— Няма да кажат. Никой честен човек не цени богатството, добито с обир и измама.
— Добре тогава. Да се обзаложим. Съгласен ли си?
— Съгласен съм.
— Хайде тогава да тръгнем да питаме първите трима, които ще срещнем. Ако се изкажат в твоя полза, ще ти дам всичко, що имам. Ако ли вземат моята страна, ти ще ми дадеш целия си имот.
Оня се съгласил. Тръгнали. Излезли вън от града, но не срещнали никого. Един бог знае колко са вървели: ден ли, два ли, месец или година. По едно време видели момче на седем-осем години. Спрели се да го попитат.
— Я чуй! — рекли. — Искаме да те питаме нещо. Как мислиш, кое богатство струва повече — дали добитото с честен труд, или спечеленото с нечестни средства?
— Аз мисля — отвърнало момчето, — че имотът, спечелен нечестно, струва повече.
— Защо мислиш тъй? — попитал честният търговец.
Но хлапето не искало да чуе вече дума. То си тръгнало по пътя. Честният рекъл на другаря си:
— Биваше ли да питаме деца? Какво разбира едно момче от честен и безчестен труд?
— Все едно — казал оня. — Нали се условихме да питаме, когото срещнем? Дете видяхме, дете питахме.
И те продължили пътя си. Един бог знае колко са вървели: ден ли, два ли, месец ли, или година. Веднъж видели край пътя селянин, който орал нивата си. Той бил на около двадесет и пет години. Спрели се търговците да го запитат.
— Как ти се струва — рекли, — кой имот е за предпочитане — дали спечеленият честно или добитият с грабеж и лъжа?
Орачът се замислил. Той мислил дълго и най-сетне отсякъл.
— По моему — рекъл—безчестно добитият имот е за предпочитане.
— Защо ти се струва тъй? — запитал учудено честният търговец.
— Нямам повече време за приказки — казал орачът и се заловил отново за работа.
Безчестният търговец се радвал и потривал ръце от задоволство.
— Не виждаш ли, че печеля облога? — рекъл той на своя спътник. — Да ти кажа ли? Няма защо да бъхтем повече път — и време да губим, и да се морим. Най-добре—дай ми имота си: аз го спечелих. И още десет души да питаме, все това ще кажат, което чу от двамата.
— Не, не — викнал оня. — Ще попитаме още едного. Дано срещнем някой по-стар човек; старите са много патили, та и много знаят.
Тръгнали по-натам. Един бог знае колко са вървели: ден ли, два ли, месец ли или година. Ето че срещнали прегърбен старец, цял разтреперан от старост. Той едвам вървял, подпирайки се с тоягата си.
Честният търговец го поздравил почтително и го запитал:
— Кажи ни, добри старче, кое според теб е за предпочитане: с честен труд ли да спечели човек имот, или с безчестна търговия?
Старецът се изкашлял, погладил си бялата брада и рекъл:
— Мене ако питате, много по-добре е за човека да спечели богатство с безчестна търговия, отколкото с честна работа.
— Как тъй? — запитал оня. — Помисли малко, старче, па после говори! Не виждаш ли, че единият ти крак е в гроба: отсъди по съвест! Може ли безчестната търговия да бъде нещо по-добро от честния труд?
— Сине мой — казал старецът, — ти поиска да ти кажа що мисля и аз ти казах. Ала ти не си длъжен да се съгласиш с мене. Мисли си, каквото ти е воля!
— Няма защо да се разправяте — рекъл безчестният търговец. — Казаното — казано. Трима души срещнахме и тримата рекоха едно и също. Ти изгуби облога. Да си вървим. Ти трябва да ми дадеш целия си имот.
Върнали се. Честният търговец дал на безчестния всичко, що имал. Той останал без счупена пара и без кора хляб. Трябвало или да тръгне по просия, или да се цени у някого ратай.
— Боже всемогъщи — рекъл той със сълзи на очи. — Колко жалко е, че повечето хора почитат безчестието повече от честността!
На търговеца било тежко да остане след това в оня град, където всички го знаели. Как ще протегне ръка за подаяние на ония, които му завиждали доскоро? Как ще се глави да работи при ония, които го поздравявали с почит, когато мине по улиците? Той решил да напусне града. Метнал една торба на рамото си и тръгнал.
Един бог знае колко вървял: ден ли, два ли, месец ли, или година. Но една вечер стигнал до морския бряг. Там видял, че се люшка на пясъка стар кораб, изхвърлен от вълните. Нощта наближавала. Сиромахът се качил на кораба, защото търсел място да пренощува. Влязъл в една стаичка, легнал и заспал.
По едно време — към среднощ — се повдигнала ужасна глъчка от животински гласове.
Беднякът разбрал веднага, че това не са хора, а дяволи. Затова го и хванал такъв страх. Дяволите тичали, скачали, мушкали се, щипели се, боричкали се. Те пищели, ревели, лаели, цвилели, мяучели, блеели, кудкудячели, надавали какви ли не още викове — ту като животни, ту като хора. — Едни крякали като пуяци, гъски или пауни, други грухтели като свини, ревели като магарета, виели като вълци. На сиромаха гръмнала главата от тая глъчка. Целият кораб се разтърсил от скоковете и боричкането на чудовищата.
Изведнъж всичко млъкнало: в стаичката се явил един много страшен дявол — Сатаната, царят на дяволите. Всички му се поклонили до земята. Той ги изгледал, а после седнал на една голяма бъчва, като си скръстил нозете с разцепени копита и си накривил малко короната.
— Дяволи, мои верни поданици — рекъл Сатаната, — кажете ми: що сте направили тия дни? Кой чия душа е погубил? Кой заслужава награда? Кой чие огнище е разрушил? Кой кои хора е смразил? Кой кого е пратил в пъкъла?
Един рекъл:
— Тая заран отиде на реката една хубава мома да си налее вода. Тя е една на майка, а майка й е вдовица — друга опора няма. Дъщеря й е и помощница, и утеха. Тъкмо когато се наведе да си напълни ведрото, аз разклатих камъните, на които стоеше, и блъснах момата, та се удави в реката.
Друг рекъл:
— А пък аз изпратих на един ходжа, когото целият град почита, цяла кана старо вино. Той го изпи, опи се, скара се със своите съседи, наби жена си и децата си и прободе с нож брата си.
— Аз скарах — казал трети — двама търговци: единият честен, другият безчестен. Накарах ги да се хванат на облог кое богатство е по-добро: дали спечеленото с честен труд, или добитото с безчестна търговия. Решиха да питат трима души. Аз се престорих първо на момче, после — на орач, най-сетне — на старец. И трите пъти им казах, че имотът, спечелен по безчестен начин, е за предпочитане. Безчестният спечели облога и взе всичко, що имаше честният: не му остави счупена пара.
Тъй се изредили всички дяволи. Всеки се хвалел с лошите си подвизи. Кой кои скарал, кой кого убил, кой
