Николай Райнов
Робът с листчето
Шведска приказка
Имало едно време момък от знатен род. Княз ли бил, херцог ли или барон, не знам. Знам само, че бил много богат и обичал да пътува. Тръгнал той по широкия свят.
От царство в царство, от кралство в кралство, от княжество в княжество — навсякъде отивал той, посрещан с голяма почит от хората, понеже и тогава като сега те почитали повече богатия от умния и се прекланяли пред оногова, когото могат да използуват.
А нали ви казах, че благородникът бил много богат: той имал толкова пари, че им не знаел и броя.
В който град и да отиде момъкът, навред намирал приятели, и то мнозина. Чудел се той защо го обичат толкова много хората. Той не знаел, види се, пословицата: „Напълни корито с каша, па само свини чакай“. Свини за коритото на тоя момък се намирали наистина премного. Ала всичко си има край. Парите на богатия били повече от ума му, но не били безброй. Свършили се. Защото той бил толкова щедър, че ги не жалел никак.
Един ден се намерил с празен джеб. А като му се свършили парите, свършили му се и приятелите. И те се отнесли към него по свински. Като разбрали, че не могат да живеят вече на негов гръб, почнали да му се сърдят и да го нападат. Сетне всеки си завил края и момъкът се видял сам-самин, отхвърлен от всички.
Никой от ония, които му помагали да харчи парите, не се намерил да му помогне, когато го видял, че е изпаднал в нужда.
Но момъкът се не отчаял.
— Сам съм си виновен — си казал той. — Вместо да пестя, аз пилеех без сметка. Пада ми се. Стигнах до просяшка тояга.
И той решил да се върне в родината си, дето имал поне земя, та все можел да преживее, ако работи. Тръгнал. Стигнал до една гора. Мръкнало се. Озърнал се наоколо — да види къде би могъл да пренощува. Видял някаква колиба, бедна хижа от дървета и слама. Колибата не била за благородник като него — но какво да се прави? Когато човек няма онова, що иска, трябва да вземе това, което му се дава.
Пътникът влязъл в колибата. Тя била празна. Нямало не само легло, но дори и стол, дето да поседне човек. До стената лежел дървен ковчег. Момъкът седнал на него. Поседял, отморил се, па полюбопитствувал да види що има в сандъка. Отворил го. Гледа: в него втори ковчег, по-малък. В него се оказал трети, още по-малък, а в него — четвърти и тъй нататък: ковчег в ковчег, докато най-сетне в последния се намерила една кутийка, а в нея пожълтяло листче хартия.
На хартията пишело нещо. Момъкът се опитал да го прочете под светлината на пълния месец, който светел през прозореца.
И той прочел гласно:
— „Излез, мой робе Силферзумуне!“
Като казал тия думи, в колибата се чул глас:
— Какво ще заповядаш, господарю?
Момъкът се озърнал и за голяма своя почуда не видял никого.
— Кой се обажда? — запитал той, но пак не видял никого. Гласът се не повторил.
— Тъй ще да ми се е сторило — казал си пътникът. — То е от умората. Цял ден съм ходил и не съм хапнал залък хляб.
Седнал отново на ковчега и повторил думите:
— Излез, мой робе Силферзумуне! Ето че се чул отново гласът:
— Какво ще заповядаш, господарю?
Не ще съмнение, тоя път момъкът не се излъгал. Наистина чул човешки глас. В колибата трябва да има някой. И благородникът запитал:
— Ако има тук някой, нека ми даде нещо да хапна!
В същия миг сред хижата се явила трапеза, а на нея всякакви ястия. Момъкът се нахранил до насита.
Дошло време да спи. Но къде да легне? На ковчега ли? Той бил корав, па и къс. Прочел благородникът отново думите:
— Излез, мой робе Силферзумуне!
— Какво ще заповядаш, господарю?
— Приготви ми да спя. Само че искам хубаво и меко легло. Невидимият Силферзумун донесъл толкова богато легло, че и в царските дворци едва ли ще се намери по-хубаво. Легнал пътникът и заспал. Спал той чак додето слънцето се издигнало над гората. Като се събудил, погледнал бедната хижа и си рекъл:
— Вечерята беше хубава, леглото — също. Оня, който можа да ме нахрани по царски, и то сред гората, и да ми донесе легло с копринени завеси, ще ме настани и в хубава къща. Аз не съм селянин — да живея в хижа. В моя замък имаше златни огледала и скъпа покъщнина. Нещо такова ми трябва и тук.
И пак прочел вълшебните думи, що съдържало листчето. Чул се гласът на Силферзумун. Момъкът заповядал да му направи дворец, по-голям и по-хубав от замъка, в който живеел някога, преди да тръгне на път.
Всичко станало, както го искал: благородникът се намерил в огромен дворец, с хиляди стаи, коя от коя по-богато наредени. Под обилната светлина на слънцето златните и сребърните предмети блестели толкова силно, че заслепявали очите. През прозорците се виждала голяма и хубава градина с високи дървета и пъстри благоуханни цветя. Имало цели лехи с най-отбрани видове рози, други — с шибои, трети — с карамфили. А плодни дървета — да се почудиш!
Но в двореца нямало жива душа. Нямало дори ни куче, ни котка. Това не се харесало на благородника, който почнал да става от миг на миг все по-придирчив.
— Хей, Силферзумуне, мой робе! Излез, че има да ти заповядам нещо.
— Какво ще заповядаш, господарю? — попитал спокойно гласът на невидимия роб.
— Ти си, както ми се вижда, много недосетлив. Направи ми дворец, а ми не доведе ни слуги, ни слугини. Бива ли това нехайство? Я скоро направи, каквото трябва! Аз не мога да живея самичък в такъв огромен дворец: ти ще ме накараш да полудея. Искам да имам слуги и слугини, които да ми угаждат и да треперят пред мене.
След миг всичко било изпълнено, както заповядал господарят. Явили се стотици слуги и слугини, облечени добре, и всички — пъргави, внимателни и послушни. Едни се кланяли на благородника, други го следели що ще им заповяда, а трети сами се досещали какво трябва да извършат.
На края на тази гора се издигал един летен дворец, много по-малък от тоя на благородника. В него живеел царят на тази земя, комуто принадлежели и гората, и полята наоколо, и още много градове и села. През тоя ден, когато ставали чудесата в хижата, той бил на лов. Като се върнал в своя дворец и погледнал през прозореца, с голяма почуда видял новия дворец, чиито кули се издигали високо над гората. На покрива на двореца имало златни петли, които се въртели ту на една страна, ту на друга и блестели на слънцето.
„Що е пък това?“ — си помислил царят и се намусил недоволно.
Той повикал придворните и ги запитал:
— Виждате ли онова там, сред гората?
— Виждаме го — отвърнали те, като се поклонили и повлекли крак, както правят царедворците в знак на дълбоко уважение.
— Що е то? Замък ли е?
— На замък прилича, господарю, но е много по-голям. Сякаш не е замък, а дворец.
— Значи, очите ми не са ме излъгали. В такъв случай или аз съм луд, или моите поданици твърде много си позволяват. Кой се е осмелил да издигне такъв висок дворец на моя земя, без дори да ме попита? Цар ли съм аз, или не съм?
Царедворците се поклонили отново, отново повлекли крак, но никой не можал да каже кой е виновникът: те виждали за пръв път новия дворец.
— Скоро да дойдат войниците — пешаци и конници — заедно със своите офицери!
Дошли войниците, наредили се на широкото поле пред двореца. Офицерите влезли при царя, тропнали с крак и отдали чест.
— Какво ще заповядате, ваше величество?
