Николай Райнов
Юнак и скъперник
Бретонска приказка
Имало някога си един чифликчия. Казвали го Матей Скъперника. По-голям скъперник от него никой не бил виждал. Ратай не можел да се свърти при него: ще поседи ден-два, па ще напусне. Прочул се Матей със своето скъперничество. Поискал ли да глави ратай за чифлика си, оня ще го погледне, па ще рече: „Аха! Ти си Матей Скъперника, нали? Не ща!“ И ще му обърне гръб.
Тъй Матей Скъперника обходил цялото село — да главява ратай. Никой не щял да се услови у него. Тогава решил да тръгне по другите села. Ходил, що ходил — стигнал до едно ханче. Видял, че в къта лежи един едър, парцалив момък.
— Кой е тоя, дето спи там? — запитал той ханджията.
— Слуга ни е. Пращаме го да върши това-онова. Млад е, силен е, върши работа за четирима.
— Тъкмо такъв ми трябва — рекъл Матей. — Тръгнал съм да ценявам ратай. Искам да си поговоря с тоя момък.
Ханджията събудил слугата. Оня се протегнал. Матей видял, че ръцете му са мургави, силни и дебели — само мишци. Момъкът станал. Той бил два пъти по-висок от другите мъже, изглеждал много силен.
— Как се казваш? — запитал го Матей, като го измерил с очи; той се зарадвал, че намерил тъкмо такъв, от какъвто имал нужда.
— Аз съм Ян Юнака — отвърнал слугата. — А ти си Матей Скъперника, нали? Виждал съм те.
— А! Познаваш ли ме? Добре тогава. Искаш ли да ми станеш ратай? Ще те храня и обличам, ще спиш у нас. Ще ти плащам по…
— Не ща да ми плащаш нищо — рекъл Ян.
— Още по-добре — казал селянинът, като потрил ръце от удоволствие.
— Заплата не ща — подел Ян. — Ще ти работя цяла година само за един хляб. Но свърши ли ми се годината, искам да те хвана за носа и да те отведа насред селото. Това ще ми бъде заплатата. Съгласен ли си?
На Матея никак не се харесало това условие, но понеже не искал да остави чифлика си без ратай, съгласил се.
— Добре — казал, — обаче ти ще вършиш всичко, каквото ти кажа, винаги ще ме слушаш и никога няма да ми отговаряш. Съгласен ли си?
— Бива — отговорил Ян.
Спазарили се и тръгнали.
Първите няколко месеца Матей не можел да се нахвали с новия си ратай: Ян работел от тъмно до тъмно, отхвърлял работа за четирима; бил добър и послушен; лягал късно, ставал рано; ядял, каквото му дадат. Друг като него не можел да се намери никъде.
Но времето минавало. Матей почнал да си мисли за оня ден, когато Ян Юнака ще го улови за носа — да го отведе до селския площад. И мало, и голямо ще го дигне на подбив. Ще стане за смях на всички. Но не е само това. Ами ако Ян, какъвто е силен, го дръпне по-яко за носа — и носът му остане в ръката?
„Трябва — рекъл си чифликчията — да се отърва някак от тоя ратай. Глупост направих, че го взех. Я да го пратя някъде, отдето не ще може да се върне!“
И той повикал ратая, па му казал:
— Искаш ли, момко, да ми свършиш една работа? Имам стадо, което пасе далеч оттука, в една планина, на три дена и три нощи път. Иди го намери и го докарай. Аз ще ти покажа пътя.
— Да ида — рекъл Ян.
И тръгнал, накъдето му посочил господарят. Ходил три дена и три нощи. Стигнал сред планината. Каква планина! Страх да те обземе, като я видиш. Ту глухи полянки, покрити с високи преспи сняг, ту страхотни гори, ту пропасти — паднеш ли, никой не може да ти събере костите. А пък оня ми ти вятър, като се разфучал — бръсне и поваля.
Потърсил Ян стадото — няма го никъде. По едно време наизлезли вълци — големи като магарета. Наобиколили го, завили, затракали зъби. Очите им засвяткали. Разбрал ратаят, че за това стадо му е говорел господарят. Изскубнал той едно голямо дърво, па се развъртял с него — сума вълци избил. А на ония, които оцелели, казал:
— Я тръгвайте пред мене, че инак и вас ще изтрепя!
И вълците тръгнали, както тръгва стадо овце. Пред него, пред него, та чак в селото.
Матей Скъперника бил уверен, че ратаят му няма да се върне. Той се радвал, че се е отървал от него. Шест дена минали — още го няма. Но все пак нещо глождело сърцето на чифликчията. Току поглеждал към пътя от връх плевнята: дали няма да се зададе ратаят? По едно време видял далече някаква черна точка. Тя почнала да расте. Не, не е една — много черни точки са. Какво пък ще да е това?
Позагледал се Матей — и що да види? Човек размахва дърво — и кара цяла глутница вълци. Те идват към чифлика — ето ги, все повече и повече се приближават. Боже господи! Та оня, който ги кара, е Ян!
Ян Юнака влязъл спокойно в къщи и рекъл:
— Ето, господарю, стадото, що ме прати да докарам. В двора е. Къде да го настаня? При овцете ли, или при говедата?
Чифликчията помислил, па казал:
— Изкарай го вън от селото, па го затвори в празната кошара! Минали се няколко дена. Матей Скъперника отново се замислил.
Що да стори, та да премахне ратая? Мислил, мислил и намислил. Повикал Ян, па му рекъл:
— Слушай, момко, какво ще ти кажа! Я иди накоси трева — да си нахраниш стадото, що доведе от планината!
— Да ида — съгласил се Ян. — Къде расте такава трева?
— Къде ли? В Броселиандовата гора. Само там има трева за такова стадо. Иди, та накоси, колкото можеш, па я донеси!
— Тръгвам, господарю.
И Ян наистина тръгнал. Като чул, че го пращат в Броселиандовата гора, той изпърво се поуплашил. Но нали го казват Ян Юнака — бива ли да се бои?
Вървял три дена и три нощи, най-сетне стигнал до чудната, вълшебна и страшна гора — Броселиандовата гора.
Хитрият Матей знаел, че който е отишъл там, не се е върнал. Защото Броселиандовата гора е опасна. Там във всеки храст и дърво живее по един зъл дух. Онова, що изглежда, че вее като вятър между клоните, та разклаща листовината, не е вятър; то е охкане на хиляди хубави феи, пленени от злите духове и затворени в тъмни подземия, под корените на дървесата. А нощем по поляните излизат вампири, таласъми и дяволи; те въртят хоро, подскачат, играят — чак докле залезе месецът.
В Броселиандовата гора живее и най-големият вещер — Мерлен Магьосника. Той е вече стар. Брадата му е побеляла. Той седи на едно дебело стъбло и си подпира главата на костеливата ръка. Сълзи капят от очите му.
В това време се задава отдалеч Ян Юнака. Чупи дебелите дървета и изкоренява храстите, за да си пробие път: вълшебната гора е непроходима. Ян наближава бавно, защото трябва да изтръгне сума храсти и дървета, докле стигне до полянката.
Най-сетне той излиза на открито, вижда Мерлен и се доближава до него. Покланя му се. Запитва го защо плаче.
Магьосника му казва:
— Нали знаеш, че когато вълкът остарее — и кученцата почват да му се подиграват. Аз остарях. Докато бях млад, всички духове ми служеха, защото знаех много заклевания, които ги плашат и ги правят покорни. Но паметта ми отслабна, та не помня баялките и клетвите. Па и един таласъм дойде, та ми взе голямата магьосна книга. Сложи я ей там, под оня огромен камък. Нямам сили да го повдигна, та да си взема книгата — а в нея са записани всичките ми баялки и заклевания.
— Добре — казва Ян Юнака. — От мене искай това. Ей сега ще ти дам книгата.
И той се изправя, отива при грамадния камък, навежда се, напряга мишците си и повдига камъка, после го захвърля в пропастта. Камъкът полита надолу и гърми по-силно от сто гръмотевици.
Мерлен Магьосника поема с треперещи от радост ръце голямата вълшебна книга. Той е трогнат. Той
