Николай Райнов
Горски син
Шведска приказка
Имало една бедна жена, вдовица. Тя била бездетна. Прехранвала се, като работела чуждо.
Веднъж отишла в гората да бере съчки. Както се била навела, видяла в тревата гнездо и в него — едно-едничко яйце. Отнесла го у дома си и го сложила под гъската, която тъкмо тогава била насадена да мъти. От яйцето се излюпило — какво мислите? — едно момченце.
То било, разбира се, отначало съвсем малко, колкото палец. Жената го нарекла Горски Син, понеже намерила яйцето в гората. Момчето растяло бързо. На година било вече момък, на три години — мъж, а на пет — по-силно от най-силния борец. Но като растяло бързо, то и ядяло много. Цяла пещ хляб изяждало, ако има кой да му даде.
Вдовицата не можела да храни такъв син. И той сам виждал това. Затуй казал на помайчимата си да го даде на занаят, че да печели и за нея, и за себе си. Но на какъв занаят да го даде, когато Горският Син не бил способен за нищо? Каквото и да похване, чупел го, защото не умеел да държи като хората, а стискал от страх да не го изпусне.
Един ковач, като видял момъка, че е силен, съгласил се да го вземе чирак за три години. Обещал да го храни и да му плаща, ала Горският Син казал, че вместо заплата ще иска майсторът да му дава всяка година по един меч, но толкова тежък, та друг да не може да го вдигне.
Заловил се чиракът за работа. Това улови — счупи го. Онова хване — развали го. Вдигне чука да удари горещото желязо — и чукът се смачка, и желязото стане на пита. Наведе се да раздуха огъня — толкова силно го духне, че го угаси.
Разбрал ковачът, че такъв чирак не ще му върши работа. Повикал го и му поръчал да си изкове три меча, па да си върви. Горският Син изковал един меч от сто кила, друг — от двеста, и третия — от триста, нарамил ги и се върнал при майка си.
Постоял, що постоял, па решил да отиде при един богат чифликчия — да му стане ратай. Пазарил се: колкото изяде, да не му държат сметка. Освен това, когато си тръгне за дома, да му дадат и храна за из пътя. Стопанинът се съгласил.
Първия ден Горският Син казал, че ще трябва да си отспи, понеже е много уморен от пътя, а на заранта ще работи. Спал той до обяд, а от обяд до мръкване ял. Нали е в чифлик — храна дал Господ! Поне веднъж да се наяде Горският Син като света. На другия ден му поръчали да отиде с ратаите за дърва.
— Ще ида — рекъл той, — и добри дърва ще ви донеса. Но най-напред да се нахраня.
— Добре, нахрани се!
Седнал Горският Син на трапезата и почнал да яде. И другите ратаи ядат, и не ядат малко, но — какво е това чудо? — този яде за петима. Яде и не спира. Всички се нахранили и тръгнали, а Горският Син още седи и яде! Не му се става от трапезата. Нахранил се до насита, па грабнал най-голямата брадва, що имало в чифлика, и тръгнал към гората.
— Хей, Горски Сине! — вика подире му господарят. — Къде си тръгнал тъй? Впрегни биволите в колата, па ги поведи. Как ще пренесеш дървата?
— Не бери грижа, господарю! Горският Син си знае работата. Веднъж ли е ходил той за дърва?
Отишъл в гората, озърта се насам, оглежда се натам — няма дървета като за него. Влиза по-навътре, че още по-навътре. Всред гората вижда две високи дървета, най-високите. Замахва с брадвата, тя се счупва. Навежда се тогава, па изскубва дърветата с корените. Грабва ги под мишниците и ги помъква към чифлика. Отдето мине, всичко чупи.
Когато стигнал в чифлика, никой от ратаите не се бил още върнал. Те сечели дърва, окастряли ги, товарели ги на колите. А той си бил свършил лесно работата.
На другия ден накарали новия ратай да вършее. Горският Син разхвърлил снопите по гумното, па домъкнал един много голям камък и почнал да го търкаля по житото. Зърната се оронили, останала само сламата. Дошло ред да се отвява. Ратаят пренесъл житото в житницата. Сетне пробил две дупки на покрива и почнал силно да духа през едната. Сламата и плявата изхвръкнали през другата дупка, а зърната останали в житницата.
По едно време стопанинът рекъл да види как върви отвяването. Сложил една стълба, покачил се на покрива и погледнал през дупката, отдето излизала плявата. В това време обаче Горският Син духнал толкова силно, че въздухът вдигнал чифликчията и го хвърлил на двора. Човекът щял за малко да се пребие.
— Не може тъй — казал си той. — Този ратай е много силен и не знае да сдържа силата си. Той ще избие всички ни. Па и толкова много яде, че не можем го изхрани.
И той повикал Горския Син, платил му за една година и му казал да си върви.
— Как тъй ще си вървя? Никаква работа не съм ти свършил още!
— Няма за тебе работа тук. Върви другаде!
— Дай ми тогава храна за по пътя! Нали тъй бяхме се пазарили?
— Добре. Слез в зимника, та си вземи!
Горският Син нарамил по едно каче сирене на двете си рамене, стиснал по една голяма пита хляб под мишниците и си тръгнал. Ала ето че господарят се разкаял, задето бил дал пари на ратая. Но понеже се боел от разправия с него, пуснал подире му един голям бик — да го разкъса. Горският Син, като видял, че бикът тича след него, оставил хляба и сиренето, хванал животното за рогата и го удушил. После го метнал на гръб и продължил пътя си.
Вървял, вървял — стигнал до една висока планина. В подножието имало гора. Спрял се юнакът там, наклал огън, опекъл бика и го изял.
— Слава Богу — си казал той след това. — И аз се нахраних веднъж, както трябва, и то със свои пари.
Поспал Горският Син час-два под дърветата, на сянка, па поел пътя през планината. До вечерта я превалил и навлязъл в друго царство. Стигнал до столицата и отишъл в двореца — да търси работа. Като го видели — такъв едър и силен, — направили го помагач на готвача: вода да носи и дърва да цепи.
По онова време всички в двореца били натъжени. Голяма беда висяла над царското семейство.
Ето каква била работата.
Веднъж царят пътувал с кораба си по морето. Явила се страшна буря. Повдигнал я злият дух на морето. Корабът почнал да потъва. Надежда за спасение нямало. Всички щели да се издавят. Тогава един от моряците казал на царя да се помоли на морския дух — дано му помогне.
Царят почнал да вика морския дух и да му обещава всичко, което му е най-скъпо, само да спре бурята. Морският дух се явил във вид на огромен триглав змей и поискал от царя тържествено обещание, че ще му даде първата жива душа, която ще излезе да го посрещне, когато се върне в царството си. Царят се съгласил на драго сърце: той бил уверен, че ще излезе да го посрещне кучето му, което го много обичало.
Ала не станало тъй, както си мислел царят. Щом корабът спрял на пристанището, дошли с лодка да посрещнат баща си трите царски дъщери. Като ги видял, вместо да се зарадва, царят се натъжил. Според условието, което сключил с морския дух, още на другия ден трябвало да му даде живата душа, която ще излезе да го посрещне. За да спаси дъщерите си, царят обещал да даде голяма награда на оногова, който би успял да надвие морския дух и да ожени победителя за оная своя дъщеря, която той си избере.
Тъкмо през тоя ден бил дошъл в двореца Горският Син. Готвачът, чийто помагач трябвало да бъде юнакът, се наел да убие морския дух и да отърве княгините. Чул за това и Горският Син. Той помолил господаря си да отиде с него. Оня се съгласил.
Царят намислил да изиграе чудовището, като му прати само една от дъщерите си. Заповядал да отведат на морския бряг най-голямата. Тя седнала на брега и почнала да плаче. Никак не й се вярвало бащиният й готвач да я отърве от морския дух, защото го знаела какъв е страхливец. Готвачът седнал на една скала и приготвил сабята си — да чака чудовището. А Горският Син легнал до княгинята и заспал, след като я помолил да го събуди, щом се покаже морският дух.
Не минало и половин час, и ето че морето почерняло. Вълните почнали бясно да се хвърлят към брега. Водата закипяла. Грозен трясък се разнесъл. Показал се морският дух във вид на змей с пет глави. Като го видял, готвачът паднал от скалата и си пукнал главата.
Княгинята събудила Горския Син и от страх се скрила зад него. А змеят се спрял всред морето и
