родители на Чандра.
Няколко време преди Койла и Чандра да отидат в оная страна, Коплинга дала две гривни на придворния златар да ги почисти. Над къщата на златаря растяло високо дърво, а на него били свили гнездо орел и орлица с орлета. Орлетата много шумели и досаждали на търговеца и семейството му. Веднъж златарят се качил на дървото, свалил гнездото и убил малките. Орлите се върнали скоро и решили да отмъстят на златаря. Орелът съгледал в работилницата едната скъпоценна гривна на царицата, спуснал се и я отнесъл.
Златарят изпаднал в отчаяние. „Какво ще правим сега? — въздишал той. — Целият ми имот няма да стигне да купя такава гривна, а да направя нова, ще трябва много години работа. Дали да кажа, че съм я изгубил? Няма да повярват: ще помислят, че съм я откраднал, и ще ме съдят.“ Когато на следния ден царицата изпратила за гривните си, той отговорил:
— Още не са готови, ще ги донеса утре.
Тъй правил много дни поред. Омръзнало на пратениците и те почнали да му се заканват; тогава златарят изпратил едната гривна, добре изчистена, и помолил да съобщят на царицата, че втората ще бъде готова след няколко дни. А той в това време продължавал да търси някаква скъпа гривна, с която да замени изгубената, но все не можел да намери.
Тъкмо тогава Койла влязъл в града, отишъл на пазара, постлал едно килимче, сложил на него гривната и седнал да чака купувачи. Той бил толкова хубав, че приличал на същински княз, макар че бил скромно облечен, а гривната блестяла като слънце. Всички се заглеждали в него: всеки харесвал гривната, обаче никой не я купувал.
— Кой може да купи такова скъпо нещо? — казвали всички, като поклащали глава. — Само царицата може да носи такава гривна.
Свечерявало се вече и Койла се готвел да си отива, когато се приближил до него златарят. Той отведнъж разбрал какво ценно украшение се продава. „Трябва някак си да взема тая гривна“ — помислил си той, но нищо не казал на хубавеца продавач, а отишъл при жена си, па й казал:
— Иди веднага при онзи чужденец, заговори се с него любезно и го убеди да дойде у нас да си отдъхне и да пренощува. Трябва да му вземем гривната. Тя е по-скъпа от царицината, ала много прилича на нея и никой няма да разбере, че е сменена.
Жената тръгнала напред, а мъжът — след нея. Те предумали Койла да им отиде на гости:
— Почини си у нас, пренощувай, а утре пак ще излезеш на пазара.
Те го нахранили богато и му приготвили удобно легло. А на сутринта още в зори търговецът вдигнал тревога, изпратил за стража и заповядал да заведат Койла на съд в двореца.
— Той открадна гривната, която царицата ми беше дала да почистя, и искаше да я продаде на пазара.
Напразно уверявал Койла, че е невинен, и обяснявал, че тази гривна е на жена му: никой не искал да вярва на чужденеца. Закарали го в двореца и златарят го обвинил пред царя:
— Този човек открадна гривната на царицата: трябва да бъде наказан.
Повикали царицата, да й покажат гривната, но щом я погледнала, тя познала гривната на Чандра, своята дъщеря, и се заляла в сълзи.
— Не, не, тази не е моята гривна, господарю! Това не е изделие на смъртни ръце! Погледни, тя не прилича на моята. Чуваш ли я как звъни, как всички звънчета звънят, щом се приближиш до тях? Това е гривната на моята дъщеря… Отде е тя? Как е попаднала тук, в този град, на пазара? Навярно златарят е откраднал моята гривна, а сега я е сменил. Разпитай го, научи по-подробно всичко. Не му вярвай! Смъртна ръка не работи тъй! Това е гривната на моята Чандра.
Всички с жал гледали царицата; те били уверени, че се е побъркала. Отвели Коплинга, почнали да разглеждат скъпоценното украшение и едногласно решили, че тъкмо такава е била гривната на царицата и че смелият крадец трябва да бъде наказан. Златарят тържествувал. Занесли гривната на царицата. Тя със сълзи на очи я заключила в хубаво сандъче, отделно от другите скъпоценности.
Стражата отвела Койла извън града, в джунглите. Там решили да му отрежат главата, но той помолил да му позволят сам да се убие. Сложил пред гърдите си остър нож и паднал на него. Ножът бил толкова остър, че разсякъл мъжа тъкмо на две половини. Тъй го оставили и да лежи.
Когато вестта за смъртта обиколила града, мнозина, които били видели миналия ден продавача на пазара, почнали да се вълнуват.
— Тази работа не е чиста. Царят е прибързал. Тоя мъж не е откраднал гривната. Не може той да се реши тъй открито да продава на пазара крадено нещо. Такъв хубавец, такъв благороден наглед! Не, царят е бездруго измамен от зли хора.
И всички съжалявали нещастния продавач, мнозина дори плакали за него. За да тури край на всичко, царят издал заповед, с която под страх на смърт забранил да се говори за случката и да се проливат сълзи за загиналия. Народът млъкнал: никой вече не смеел да каже дума за убития чужденец.
Рано сутринта през този ден, когато се случило това, старата млекарка, у която гостувала Чандра, занесла на гостенката си чаша с мляко. Щом сръбнала, Чандра отстъпила в ужас.
— Бабичко, какво си направила. Устата ми е пълна с кръв!
— Какво думаш, гълъбице, сигурно лош сън си сънувала! Каква кръв! Прясно топло млечице. Опитай, мое дете, опитай още веднъж, успокой се!
Чандра пак допряла устните си до чашата:
— Не, не мога: това е чиста кръв!
И тя заплакала.
— Навярно ужасно нещастие се е случило. Цяла нощ сънувах страшни сънища, тази сутрин сватбената ми огърлица се скъса, а сега това мляко стана на кръв… Пусни ме, бабичко, пусни ме! Аз ще отида да потърся съпруга си: той трябва да е загинал.
— Не, мое дете — спряла я бабичката, — няма да те пусна. Ти си толкова хубава, че не бива да вървиш сама по улиците в тоя чужд град. Твоят мъж няма да бъде доволен, ако се върне и не те намери тук. Ще те откраднат, ще те отведат като робиня. Имай търпение: аз ще отида в града и ще потърся съпруга ти. Жив или мъртъв ще ти го доведа.
В града бабата тръгнала бавно по улиците и започнала да се вглежда — дано види някъде Койла или да чуе нещо за него. Но по улиците не се виждал никой и нищо не се чувало: всички се боели да нарушат заповедта. Това усъмнило жената и тя почнала още по-внимателно да разглежда всяко ъгълче и всички улички около пазара, дано срещне Койла. А през това време не преставала да се провиква, като минавала по една и съща улица:
— Мляко, кой иска мляко? Масло, кой иска масло? Сирене, продавам сирене!
Една жена, която през цялото време любопитно я наблюдавала през прозореца, я повикала:
— Стрино, ей, стрино! Защо говориш глупости? Ти вече шест пъти мина по нашата улица и шест пъти извика, че продаваш различни неща в един и същи съд. Може да си помислят хората, че нямаш повече ум в главата си от вчерашния хубавец! Той цял ден седя на едно място с една гривна, а оттам отиде право в гроба.
— За кого говориш? — рекла старата.
— Ти сигурно не си от града, щом нищо не знаеш. Забранено е да се приказва за това: царят се закани да обеси оногова, който спомене за него… Ах, какъв хубавец беше!
— Ами де е сега? — шепнешком попитала бабата.
— Ей там! Виждаш ли на полето народ? Царският златар обвини момъка в кражба и го осъдиха на смърт. Но мнозина го смятат за невинен… Само си мълчи: не казвай никому каквото ти разказах.
Бабата се затекла към мястото, което й посочила жената, но когато стигнала там, видяла трупа на Койла, разделен на две половини. Тя коленичила и се разплакала. Стомната паднала от главата й се счупила на късове. Плачовете на бабата привлекли вниманието на стражата. Няколко души се спуснали към нея:
— Стрино, стрино! Забранено е да се плаче за тоя мъртвец!
— Та аз нима за мъртвеца плача? Какво ми важи той! Стомната ми се счупи, не виждате ли: чирепите се търкалят. Как да не плача?
И тя отново се заляла в сълзи и започнала грижливо да събира чирепите.
