Николай Райнов
Слънце и месец
В едно далечно царство умрял царят. Син му се качил на престола да управлява и като минали четиридесет дена от погребението на бащата, решил да си търси мома за жена. Затова заповядал на всички хора от престолния град да се съберат на другия ден на помен и угощение в градината пред двореца. Глашатаите разгласили, че всички до един трябва да дойдат: никой да не остава в къщи. Царят минавал между гостите — да си оглежда мома, но не харесал никоя.
Гостите пирували цял ден. Вечерта царят пратил стражи по целия град — да видят не е ли останал някой у дома си. Тръгнали от къща на къща. Навсякъде било тъмно: всички били на угощение в царската градина. Само в една къща светело. Там живеели три сестри, толкова бедни, че нямали дрехи да отидат на царското угощение: цели били парцаливи.
Стражите се спрели под прозорците — да подслушат какво си говорят момите. Бабичката, майка на трите сестри, рекла:
— Какво ли е сега в царската градина! Каква ли е хубост — там да си и да гледаш, да ядеш, да пиеш! Каква ли е веселба, какви ли са песни!
Най-старата сестра казала:
— Царят иска да се жени, ама не знае коя да вземе. Да ще да се ожени за мене, ще му храня цялата войска с една ока пшеница.
Средната рекла:
— Ех, да ще да вземе мене, цялата му войска ще обличам. А най-малката продумала:
— Мене пък да вземе, ще му родя две хубави дечица: момче и момиче. Едното ще свети като слънце, а другото — като месечина.
Стражите се затекли при царя и му разказали всичко. Той ги пратил да доведат бабичката и момите. Довели ги. Царят си избрал за жена най-малката дъщеря, а другите две моми и майка им прибрал да живеят в двореца и да помагат на царицата.
Наскоро след сватбата се отворила война. Царят поръчал на по-голямата си балдъза да се грижи за жена му. Додето той воювал по далечни страни, царицата добила две хубави деца — момче и момиче. На гърдите им светело — на момчето слънце, а на момичето месец. Голямата сестра, която била в това време едничка край нея, щяла да се скъса от завист. Тайно тя сложила в люлката едно кученце и едно котенце, а децата изнесла.
Когато майката поискала да види децата си, сестра й донесла кученцето и котенцето, показала й ги, па рекла:
— Виж какво си добила: куче и котка! А на мъжа си обеща да му родиш момче и момиче, като слънце и месец.
Тя пратила бързоходци да известят на царя, а децата затворила в един сандък, през нощта го изнесла из двореца и го хвърлила в морето.
Щом се върнал от война, царят отишъл при люлката — да си види рожбите. Страшен гняв го обзел, като видял кученцето и котенцето. Веднага заповядал на стражите да затворят царицата в една тясна тъмнична килия, взидана в стената, досам каменната врата на двореца. Килията имала тясно прозорче, отдето по веднъж на ден давали на затворницата вода и черен хляб. Всеки, който мине край прозорчето, трябвало да заплюе в лицето жената: тъй заповядал царят. А той се оженил за сестра й, която станала царица на сестриното си място.
В това време сандъкът с децата бил отнесен надалече в морето. А сред морето плавал кораб. Господарят на кораба съзрял сандъка и казал на двама от гребците:
— Я се хвърлете във водата, та ми донесете оня сандък там, що плува по вълните. Ако има в него живина, моя да е, ако ли е нещо мъртво, ваше нека е.
Гребците грабнали сандъка и плувайки, го изнесли на кораба. Отворил господарят капака и — що да види: в сандъка спели две хубави дечица, братче и сестриче. Едното светело като слънце, а другото — като месечина. Той много се зарадвал, защото жена му била бездетна, и от радост подарил на гребците кораба заедно със стоките, що били натоварени на него.
Щом стигнали на суша, мъжът отнесъл у дома си двете деца и почнал да се грижи за тях като за свои. Децата расли и порасли, станали по на петнадесет години. Тогава техният побащим извикал настрана момчето и му казал:
— Синко, аз съм стар: може скоро да умра. И майка ви е стара. Когато ние умрем, ти продай всичко, което остане от нас, па се приготви да оставиш тая страна, защото трябва да идете със сестра си другаде да живеете. Ще оседлаеш коня ми, па ще го яхнете със сестра си. Дето спре да почива, там и вие ще се отморявате. А застои ли се някъде една-две седмици, там ще си направите къща и ще се заселите. Конят знае накъде да върви.
След година побащимът им умрял. Подир него се разболяла и жена му. Преди да умре, тя повикала настрана девойчето и му рекла:
— Баща ви умря, чедо, а и моят ред иде. Вие ще останете сами с брата си. Вземи тия две торби с пари и ги пази. Не ги давай на брат си, додето не видиш, че е останал без пара.
Наскоро и бабичката умряла. Момъкът направил, както му бил поръчал старецът. Девойката се почудила, като видяла брат си, че продава всичко.
— Защо продаваш, братко? — запитала го тя. — Какво ще ядем и де ще живеем? Ти продаде и ниви, и ливади, и стока; па и къщата, дето сме сега, продаваш, къде ще вървим?
— Не се грижи, сестрице — отвърнал й момъкът.
И на другия ден той оседлал коня, качили се на него със сестра си и тръгнали. Пуснали му юздите. Дето спирал конят да пасе, там и те слизали да почиват. Вървели, вървели, стигнали в онова царство, дето се били родили. Конят се запътил право към царската градина, дето преди години царят бил свикал на угощение гражданите. Там се запасъл. Чакали го ден, два, три, неделя: все пасе. Две недели минали. Тогава момъкът разбрал, че там ще трябва да се засели със сестра си.
Като ги видели царските хора, че се мяркат всеки ден в градината, обадили на царя. Той казал да ги изпъдят. Дошли стражите и поръчали на момъка и момата да изведат коня от градината и да вървят другаде. Но момчето им казало, че иска да помоли царя — дано се съгласи да им отмери в градината място, колкото за една къща, че да се заселят там. Стражите известили на царя и той казал да им отмерят място за къща. Тогава момчето потърсило майстор — да му направи къща. Намерил си един майстор, много добър. Почнали да се спазаряват.
— Майсторе — казал момъкът, — аз не мога да платя твоето изкуство, нито пък ти знаеш каква къща ще ми трябва. Ти работи, додето кажа „стига“, а после аз ще броя пари, додето ти кажеш „стига“, съгласен ли си?
— Бива — рекъл майсторът.
И той събрал най-добрите си помощници и почнал да гради на момъка, къща. Излязло не къща, а дворец — по-хубав от царския. Тогава момъкът рекъл:
— Стига, майсторе!
Почнал да плаща. Броил, броил, броил, докато майсторът казал „стига“. Сетне нахранил и напоил майсторите, па ги изпратил.
Братът и сестрата заживели в двореца. Но момъкът бил все замислен.
— Що ти е, братко? — запитала го момата. — Защо си скръбен и умислен? Да не си нещо болен?
— Не съм болен — отвърнал брат й, — но тая къща иска поддържане, а всичко похарчих за строежа: пари нямам.
— Не бери грижа, братко! — утешила го момата. — И пари дал господ.
И тя му дала двете торби с пари, които й била оставила помайчимата й. Тъй братът и сестрата заживели честито и охолно в новата къща сред царската градина.
По едно време се разчуло, че царицата е болна. Идвали един през друг лекари да я лекуват, но никой не можел да й помогне. И бабички викали да й баят, но царицата все не се поправяла. Най-сетне извикали една прочута вещица, която живеела в пещера сред гората и правела магии. Тя погледнала царицата в очите и й рекла:
— Ти си извършила зло, затова те е налегнала зла болест. Брат и сестра живеят някъде наблизо. Ти си
