Минали три месеца. Дворцовият живот, отначало толкова приятен на Салем-Сима, почнал да му досажда. Като свикнал с великолепието на двореца и с блясъка на облеклото, разкошът му се виждал вече нещо просто, обикновено, без което не може. Той си смятал, че тъй трябва да бъде — и нищо повече.
Салем-Сима едва търпял постоянните ласкателства на придворните. На лов не му се излизало. Учителите по смятане, четене, писане и разни други предмети го отегчавали. Вече не ги слушал какво говорят. А лекаря Бирка той на драго сърце би заповядал да обесят, ако зависело от него.
Ала това не било всичко.
Братът на султана, Гуран-Сима, хранел в сърцето си надежда, че синът му — Фиджа-Сима — ще наследи престола, защото цар Симер-Сима нямал син. Но като виждал, че от ден на ден султанът се привързва все повече и повече към Салем-Сима, а на сина му не обръща внимание, намразил момъка. Той не можел да се помири с мисълта, че след време синът му ще бъде поданик на тоя невъзпитан и необразован момък, който изчезнал една нощ от двореца и няколко години не се чувало нищо за него, а после изведнъж се явил отново.
— Само едно ми остава да направя — решил той: — то е да го убия по някакъв начин, без да се разбере, че аз съм сторил това.
Не било мъчно да се намерят в двореца хора, готови за пари да извършат всякакво престъпление. С тяхна помощ решил Гуран-Сима да се отърве от момъка.
Една сутрин, като се събудил, Салем-Сима видял, че изпод възглавницата му изпълзяла отровна индийска змия. Насмалко щяла да го ухапе. Той скочил и я убил с един замах на сабята си. След това надал вик и събрал всички роби и прислужници:
— Отде е дошла тук тая змия?
Никой не можал да му каже.
— Кой е влизал в спалнята ми тая нощ?
Никой не бил виждал никого да влиза.
Салем-Сима се оплакал на султана. Царят се разпоредил веднага да узнаят кой е влязъл и е внесъл отровната змия в спалнята на неговия братанец. Ала напразно отишли всички разпити: нищо не се открило.
Друг път, следобед, Салем-Сима бил легнал под сянка в градината. Задрямал, но някакъв шум на бързи стъпки го стреснал. Иззад храсталака изскочил един страж и се хвърлил върху княза с нож в ръка.
Салем-Сима скочил, обаче оня успял да го уцели в гърдите. Като по чудо ножът ударил едно ребро и се счупил. Макар и ранен, князът успял да изтегли сабята си и да я забоде в корема на нападателя, който паднал мъртъв.
Салем-Сима надал вик за помощ. Притекли се телопазителите, които — кой знае защо — се били отдалечили тоя път от него. Пренесли го в двореца и повикали лекаря. Няколко седмици трябвало да лежи князът, докато позарасте раната му. И тоя път султанът не можал да открие кой е пратил убиеца.
Още неизцерен напълно, князът трябвало да понесе нова неприятност. Една заран му донесли закуска. Между другите ядива имало сладко от праскови, което Салем-Сима обичал много. Друг път лекарят не му позволявал да изяде повече от три лъжички, а тоя път — кой знае защо — се направил, че не вижда, и князът изял цяла паничка.
Но веднага след това усетил страшни болки в стомаха. Сладкото било очевидно отровно. Цели две седмици Салем-Сима висял между живота и смъртта. През това време султанът започнал нови разпити, за да узнае по чия заповед е дадено на любимеца му отровно сладко. Ала самият лекар заявил, че сладкото не е отровно: той го бил опитал; опитали го били и другите царедворци. Пак не могло да се узнае нищо.
От този ден царят заповядал строго да бдят над престолонаследника. Най-верните си хора назначил за негови телохранители. При княза не пускали никого. И не му било позволено да излиза, когато си иска. Дето и да тръгне, придружавала го силна стража.
С това животът на Салем-Сима станал още по-тежък. Чувствал се, като че ли е вързан с въжета.
— Няма по-нещастен човек от мене — си казвал той. — И най-нещастният роб е много по-честит. А аз съм уж княз и престолонаследник! Да не мога никъде да изляза! Да не мога с никого да се срещна! Живот ли е това?
Минала още година.
Една нощ Салем-Сима се събудил от някакви страшни викове. В двореца се водела ожесточена борба. Князът скочил от леглото си, облякъл се набързо и грабнал сабята си.
Вратата била заключена, но онези, които били отвън, я разбили. Пред Салем-Сима се изправили шестима души, въоръжени с брадви. Те се хвърлили върху княза. Завързала се борба. Князът се бил смело, обаче един силен удар с брадва по главата го повалил и той паднал без съзнание.
Убийците му вързали ръцете и нозете и го понесли. Салем-Сима се опомнил чак когато го хвърлили в затвора.
Той не можел да разбере какво е станало.
А ето какво било станало. Гуран-Сима подкупил войници да нападнат дворцовата стража и да я избият. Изменниците били повече от пазачите на двореца. Те надвили. Много трупове паднали по коридорите на двореца и по стаите. Сам султанът Симер-Сима паднал, пронизан от меч на изменник.
Гуран-Сима се качил на престола.
На сутринта новият султан отишъл с лекаря Бирка в тъмницата да види княза.
Чак тогава Салем-Сима разбрал какво се е случило през нощта.
Гуран-Сима заповядал на лекаря:
— Прегледай го и ми кажи ще ли се излекува от раната си, или ще умре.
Бирка прегледал княза и рекъл:
— Радвай се, господарю! Раната е толкова тежка, че до утре заран ще умре. Ударен е в главата, и то много дълбоко. Само някакво чудо може да го отърве от смъртта.
— Добре — казал султанът. — Щом е тъй, няма да заповядвам да го удушат с копринено въже, както би трябвало да направя. Но ако се окаже утре заран, че е жив, ще пратя веднага удушвача. Що се отнася до тебе, макар че си ми бил полезен много пъти, ще заповядам да ти ударят дванадесет тояги по ходилата, като на човек, който не си разбира от занаята.
Султанът и придворният лекар си отишли. Салем-Сима останал да лежи в затвора, на каменния под. Главата го боляла страшно. Въжетата му стягали ръцете и краката. Накъдето и да се обърнел, изпитвал големи болки.
„Дано дойде по-скоро смъртта! — си мислел той. — Нали лекарят каза, че ще умра? Дано умра по- скоро!“
Дълго лежал той, охкайки, плачейки и викайки смъртта да го отърве от мъките. По едно време му се мярнало смътно през ума, че някога си, преди много-много време, той е бил някъде другаде и е живеел другояче. Спомнил си зелено бърдо с дървета, храсти и трева. После — стадо, което пасе, а той го наглежда. Най-сетне един светлоок джин, който слиза от небето, казва му нещо, докосва го с жезъла си и се изгубва.
Рекъл си князът тогава:
— Ех, да можеше животът ми да се промени! Да можех да изчезна оттук и да се намеря на онова бърдо, което ми се мярна през ума преди малко! Тогава бих бил наистина щастлив.
И викнал той с отчаян глас:
— Аллах, Аллах! Прати ми някой светъл джин да ме измъкне от тая тъмница и да ме развърже! Съжали ме, Аллах!
Не ща да бъда ни княз, ни цар. Стига ми да съм селянин. По да съм здрав и свободен. Помогни ми, всемогъщи Аллах!
Когато Селим-Сима свършил молитвата си, в тъмницата огряла силна светлина. Пред княза застанал джинът Бемар. Без да каже дума, той се докоснал до главата на момъка.
Изведнъж пастирът се събудил върху зеленото бърдо. Главата не го боляла. Нито ръцете му били вързани, нито краката. И дворецът, и султаните, и убийствата, и тъмницата — всичко това той бил сънувал.
Слънцето все още залязвало. Пастирът станал и подкарал стадото си към село.
Вървял по пътя и си мислел:
