— Моят татко! — извикала тя. — Струва ми се, че чувам неговия глас: мой дълг е да напусна всичко тук и да отида при него.
Лицето на царя се помрачило. Той мълчаливо взел своята лира и от нейните струни се чули звукове — по-мили и по-сладки от всеки друг път. И те отново заглушили спомена у Хелга за нейния баща.
Самодивският цар започнал да й разказва, че той от години я е избрал да бъде господарка в неговото царство, че той е направил този рай само за нея и е бленувал как тя ще стане негова жена и с това ще му помогне да се сдобие с безсмъртна душа, каквато самодивите нямат.
— Искаш ли да станеш моя жена, хубава Хелго? — я попитал той най-после. — Аз ще те обичам вярно и вечно, както никой от хората не ще те обикне. Ти няма да се каеш.
— Искам! — казала му Хелга. — Аз ще остана завинаги при тебе!
Очите на царя светнали.
— Но знай, Хелго, че нашите закони са много строги. Когато станеш моя жена и свържеш душата си с моята, чрез което ще мога да получа и аз безсмъртна душа, тогава ти ще принадлежиш само на мене. Нито твоят баща, нито твоите роднини ще имат право над тебе и ако се върнеш при тях, самодивите ще те погубят. Можеш ли да ми бъдеш вярна?
Така хубавата Хелга се оженила за самодивския цар.
Изминала се още една година. Царството на Хелга било все така хубаво, но тя била бледа и очите й пълни със сълзи.
Нейният съпруг отпътувал надалеч — трябвало да отиде да се види с господарите на други самодивски царства.
Той обещал на Хелга да се върне след седмица, но ето че се изминали три седмици, а него все още го нямало. Какво ли му се е случило?
Най-после Хелга си казала:
— Той ми запрети да излизам навън, но аз ще престъпя своето обещание и ще изляза. Може би ще го съзра отдалече!
Тя се приближила до скалистата врата; изплашено захвърчали птичките наоколо, но жената допряла ръката си до каменната стена, която веднага се разтворила и Хелга се намерила на исландска земя.
Ръцете и краката й замръзнали от студа на родината. Тя бързо се изкачила навръх скалата, дето застанала и се загледала към изток.
Тя видяла ледените планини, океана и стръмните скалисти брегове на Норвегия. Но нейният съпруг никъде не се виждал. Хелга тъжно тръгнала към дома си.
Когато слизала, тя съгледала на същото място, от което някога гледала Олаф и баща си, че стои един мъж.
Жената радостно се затекла към него, като мислела, че е нейният съпруг.
Но когато мъжът дочул нейните стъпки и се обърнал, тя не видяла хубавото лице на мъжа си, а измъченото, печално лице на баща си.
— Хелго, Хелго! — извикал той. — Жива ли си още?
После я прегърнал и я притиснал до гърдите си.
— Мой мили, добри татко! Не плачи! Твоята Хелга е много щастлива. Но колко си остарял! Косата ти е съвсем бяла!
— Да, Хелго, защото скръбта ми за твоята загуба бе много голяма. Но сега аз те намерих и скоро ще се съвзема. Ела по-скоро да отидем вкъщи. Колко ще се зарадва Олаф!
Хелга се изплашила от тези думи.
— Мили татко — казала тя, — аз не мога да дойда с тебе; аз не принадлежа вече на вас.
И тя му разказала историята за самодивския цар.
— Аз съм дала своята дума и колкото и да ми е мъчно, не мога да дойда с тебе!
— Ох, мое бедно дете, в чии ли ръце си попаднала?
— В най-добрите, татко — го утешавала Хелга. — Жалко, че моят мъж още не се е върнал, за да го видиш. Ела с мене, да ти покажа своята нова родина — и ти ще се успокоиш!
Тя хванала баща си за ръка и го завела до скалата, дето била вратата за самодивското царство. Тя допряла ръката си до нея, но вратата не се отворила. Няколко пъти допирала тя ръката си, но вратата не се поклащала.
Хелга се разплакала и почнала да се моли, но вратата все стояла затворена.
Хелга, без да ще, престъпила законите на самодивското царство, като изказала неговите тайни пред смъртен. Затова вратата не се отваряла. Тя си спомнила думите, които й казал съпругът й на раздяла: да не излиза навън. Мъката й била толкова голяма, че тя паднала в безсъзнание в ръцете на баща си.
Баща й я отнесъл вкъщи.
Дълго време се изминало, докато Хелга се съвземе. Тя отворила очи и погледът й паднал на бащиното й лице, което тъжно се било навело над нея.
— Ти си тук, мили татко! Значи аз не съм сънувала, че съм те видяла. Но помогни ми да стана и да отида при мъжа си, който навярно отдавна се е върнал и ще помисли, че съм го напуснала.
— Огледай се наоколо, мило дете — я успокоил баща й. — Ти трябва да забравиш всички тия сънища, причинени от силната треска. Гледай: ти си тук, дето винаги си била, в своята родина, при своя стар баща. Докато бе болна, ти все бълнуваше за някакъв си самодивски цар и за неговия рай, за своята женитба и за своите клетви.
Хелга учудено го гледала.
— Това е невъзможно — казала тя. — Донеси ми царските дрехи и по тях ще узнаеш, че аз съм жена на самодивския цар!
— Царски дрехи ли! — учудил се бащата и станал, та й донесъл обикновените дрехи, които тя носела.
Хелга недоверчиво гледала дрехите; после се хванала за главата, като че ли иска да събере мислите си, и тихо рекла:
— Не разбирам, мили татко, може ли подобно нещо да бъде сън!
— Да, мое дете, при тази болест човек бълнува. Ето какво се случи с тебе. Когато аз преди няколко седмици заминах на лов за риба, ти ме изпрати до планината. Навярно след като се сбогувахме, ти си се покачила на скалата да ни погледаш и там си заспала; силно си се простудила от влажната и студена мъгла. Леля ти дълго те чакала и като те нямало, тръгнала със слугата да те търси и те намерила в безсъзнание на скалата. Те те донесли вкъщи. Изпратили човек да ми съобщи, че си болна. Аз изоставих своя лов, а Олаф — своето пътешествие, и веднага се върнахме, за да се грижим за твоето оздравяване.
Хелга въздъхнала. Нейният баща никога не лъжел; навярно тъй ще е било, но тя все не можела напълно да се успокои и сърцето й мъчително се свивало.
Тя не знаела, че баща й, за да я задържи, е съчинил тази история. Той строго поръчал на всички все така да я лъжат и да й разказват една и съща история.
Хелга много се изменила. Тя не била вече весела и приказлива като по-рано; мълчаливо седяла в своята стая и мечтаела да види пак всичко онова, което била видяла уж насън. Когато се замислела за него, всичко изпъквало пред нея толкова ясно, че тя с въздишка си казвала: „Не, това не беше сън!“
Олаф се отказал от морето и станал помощник на Хелгиния баща. Този го обичал като свой син и искал да го направи наследник и да го ожени за Хелга, когато тя се оправи. Но тя не се оправяла.
— Навярно като се омъжи, ще оздравее! — се утешавал бащата.
Един ден, когато Хелга седяла вън и замислено гледала пламналото на изток небе, той й казал:
— Олаф е добър и прилежен. Той много те обича и моето най-искрено желание е да се омъжиш за него. Вашето щастие ще облекчи моите старини.
Хелга побледняла.
— Ах, татко, мили татко, не мога!
— Защо? Не е ли той млад, хубав и здрав? Посочи ми някой друг, по-добър, за когото би желала да се омъжиш. Или те спира онова, което си бълнувала, когато беше болна?
Хелга страхливо то погледнала.
— Прости ми, татко!
— Искаш ли да зарадваш стария си баща? Тогава ще се омъжиш за Олаф. А ако искаш да ме погубиш,
