Николай Райнов
Свирач на тамбура
Имало една много богата вдовица; тя си имала само един син. Той расъл, порасъл и станал мъж. Тогава майката рекла на сина си:
— Чедо, аз те изгледах след смъртта на баща ти, докато порасна. Виждаш ме, че съм остаряла: утре и аз може да умра. Мъчно ще ми бъде, ако не те видя, че си се заловил за работа; време е да почнеш сам да си печелиш. Наистина, баща ти остави доста пари, но готово лесно се яде. Вземи утре един кон и едни дисаги пари, па върви в някой град да си дириш хляба. Колкото пари вземеш, гледай да ги удвоиш: тъй правеше баща ти.
— Добре, мамо — рекъл синът. — Ще гледам да правя, както е правил татко.
На другия ден той тръгнал по печалба. Стигнал в един голям град и спрял в една странноприемница. В града всичко му се видяло ново и любопитно, та по цял ден ходел нагоре-надолу да зяпа. Ала работа не заловил, па и не знаел какво да работи. Събрал се с някои момчета, по-млади от него, които ходели на училище; и той тръгнал с тях. Учението му се много харесало; учил се цели три години; научил всякакво четмо и писмо, различни езици, смятане и други науки. Колкото могло да се научи в оня град, все научил, но свършил парите и трябвало да се върне вкъщи с празни ръце. Яхнал един ден коня, та — при майка си. Тя много му се зарадвала, като го видяла, защото помислила, че е напечелил пари, та се връща.
— Добре ми дошъл, сине! — рекла. — Как живя на чужбина? Много ли пари спечели?
— Слава богу, добре поминах, мамо — отвърнал той. — А колкото за пари, нищо не спечелих.
— Тъй ли? Защо бе, сине? Мигар отиде в чужбина да ядеш готови пари?
— Не, мамо. Похарчих парите, за да науча книга. Сега знам четмо и писмо. Науката струва повече от едни дисаги пари. Дай ми сега още едни дисаги с пари, та да заловя голяма търговия; безкнижен човек не може да върши никаква работа.
Дала му майката пари, той яхнал коня и пак отишъл в същия град. Настанил се в друга странноприемница. Като излязъл заранта да се разходи по града, чул на едно място, че някой свири на тамбура. Спрял се пред къщата да слуша. Колкото слушал, повече му се харесвало.
— Ех — рекъл си момъкът, — де да мога и аз да се науча да свиря като тоя майстор! Това да знам, друго не ми трябва.
Както стоял на улицата и слушал, току видял, че оня с тамбурата се показва на прозореца. Момъкът го запитал дали би научил и него да свири толкова хубаво на тамбура.
— Да те науча — рекъл оня. — Но недей мисли, приятелю, че тая работа е толкова лесна, колкото ти се струва. Три години съм си бъхтал главата, додето се науча да свиря така. А пък що пара съм пръснал, аз си зная!…
— Колкото за пари, ти недей бра грижа: пари дал Господ! Ще ти плащам, колкото поискаш, стига да ме научиш.
— Хубаво — рекъл свирачът. — Идвай всеки ден при мене да те уча. Но ще ми плащаш по една жълтица на ден. Щом толкова ти се харесва, скоро ще се научиш, па може дори и мене да надминеш.
Момъкът почнал от тоя ден да учи тамбура; отивал всяка заран, по цял ден свирел, а като се върне в стаята си, до късно през нощта не давал на другите да заспят: и там свирел. Научил се да свири на тамбура толкова хубаво, че както се казва, умеел дори и мъртвите да накара да заиграят, когато засвири. Трите години минали като три дни; парите се свършили; той пак останал с празни ръце. Яхнал един ден коня, та — при майка си. Тя пак му се зарадвала, защото мислела, че е наистина заловил тежка търговия, та е натрупал много пари. Но скоро видяла, че дисагите му са празни.
— Бива ли така, синко? — почнала тя да го кори. — Шест години вече харчиш пари, без да припечелиш нещо.
— Моля ти се, мамо — почнал пак той да й дума, — дай ми за последен път пари; още едни дисаги ми дай: повече няма да ти искам. Заловил съм големи работи, всичките ми пари погълнаха. Ще стана тежък търговец, та всички ще ми се чудят.
— Добре, синко — рекла тя, — да ти дам, ала гледай вече да не пръскаш пари, накъдето завърнеш! Виждам аз какви ще да са тия големи работи и тия тежки търговии… Хайде, ще ти дам още едни дисаги пари, па повече не искай, че ще ме оставиш на пътя — на стари години просякиня ще стана! Вземи парите, па си отваряй очите! Още веднъж да не си ми се върнал без пари!
Момъкът взел парите, качил се на коня и отишъл пак в оня град. Сега намислил да залови някой такъв занаят, че скоро да спечели много пари и да се похвали на майка си. Срещнал неколцина стари приятели и с тях влязъл в една кръчма да се почерпи. Там се събирали всички картоиграчи от града да играят на пари. Видял момъкът как турят хората шепи жълтици и как прибират цели купове злато. Харесала му се тая работа.
— Ето — рекъл си той — как човек може да спечели за един ден не едни, а десет дисаги с пари. Тая работа не ще ни труд, ни пот: седи, играй, залагай и прибирай!
Седнал и той до другите, погледал, погледал, па развързал кесията и заиграл. Тоя ден все губил, но понаучил донякъде картите, на другия ден отишъл пак и почнал да печели, ала сетне изгубил и спечеленото и нещо от своето; на третия спечелил отново. Тъй отивал той всеки ден да играе на карти, докато изпекъл занаята много хубаво. Но веднъж заложил всичко, което му било останало, и като видял, че спечелил още толкова — заложил и него; след това изгубил всичко и останал с празни ръце. Продал коня, и него изиграл. Като нямал какво да прави, тръгнал да се главява ратай колкото за хляба, ала никой не го искал, защото не умеел нито полска работа да върши, нито да шета в къща или дюкян, нито дори да помете. На две-три места го вземали, но го изгонвали още на другия ден.
Като видял, че ще трябва да мре от глад, момъкът тръгнал по улиците един пазарен ден и се развикал, колкото му глас държи:
— Който ме вземе за ратай, ще се кае; който не ме вземе — два пъти.
Минавал по улицата един много богат търговец от чужда земя, отвъд морето, дошъл в това царство по работа. Като чул ратая, че вика тъй, приближил се и го изгледал. Помислил си малко, па му рекъл да върви след него. Разпитал го отде е и какво е работил дотогава.
— Нищо не съм работил — казал момъкът. — Ядох на майка си парите. Занаят не знам, но имам ум в главата си. Който ме вземе за шетане, ще се кае, защото не ме бива да шетам; а който ме изпусне, ще се кае два пъти, защото умен ратай като мене няма да намери.
Търговецът го отвел, та му купил едни дрехи на вехто, после отишли в странноприемницата, дето бил слязъл; там написал едно писмо, запечатал го и пак повел ратая подире си. Отвел го на пристанището, на един кораб. Господарят на кораба се поклонил на търговеца с голяма почит, по което момъкът разбрал, че е попаднал при знатен и богат човек. Търговецът дал на корабоначалника писмото и му казал:
— Ще отведеш тоя момък дома. Писмото, което ти дадох, ще предадеш на жена ми и на дъщеря ми. Ще им кажеш да изпълнят онова, което им пиша. Хайде, носи им от мене много здраве. Корабоначалникът взел писмото и го скрил в джеба си, па се поклонил на тежкия търговец. Търговецът дал на ратая няколко гроша, па се върнал в града, а корабът потеглил. На тоя кораб имало много пътници търговци, които се връщали с пълни дисаги пари по домовете си от печалба. За да прекарат някак времето си, почнали да играят на карти. Седнал и корабоначалникът да играе. Играл, играл, но все губел. Заложил и последните си пари; и тях изгубил; заложил и кораба; и него изгубил; заложил най-сетне и дрехите — с надежда да се замогне, та да си върне изгубеното, — ала и тях му взели. Оставили го гол-голеничък. Той трябвало да си надене един скъсан чувал, за да не му се смеят хората. Отчаял се: какво да прави, когато утре ще трябва от корабоначалник да стане прост моряк? Идело му да се хвърли в морето, за да се отърве от тоя голям позор. Но тъкмо тогава седнал да играе ратаят. Той сложил няколко гроша, които му бил дал на изпроводяк господарят, и спечелил. Пак сложил, спечелил още повече. За няколко часа натрупал един голям куп жълтици пред себе си. Търговците почнали от яд да си хапят устните; залагали все повече и повече — и все губели. В края на играта ратаят обрал търговците до един, взел им всичките пари, спечелил и гемията, и дрехите на корабоначалника. После, като видял, че всички моряци почнали да му се молят да не оставя техния главатар без работа, момъкът повикал корабоначалника в стаята, дето го били настанили да спи, и му рекъл:
— Подарявам ти кораба: нека си бъде твой. Ето — вземи си и парите, които изгуби; вземи си и дрехите: облечи се, както прилича на човек като тебе; стига си мъкнал това вретище!