В градината, засадена с всякакви цветя, имало водоскоци. В езерата играели рибки. Под сянката на големите овощни дървета седели джуджета и работели. Едни шиели дрехи от коприна и кадифе, други кроели обувки и сърмени чехли, трети тъчели пъстри килими, четвърти правели гърнета, паници и други съдове и ги шарели.
Самият дворец бил отвън целият позлатен и украсен с бляскави шарени плочки. На тях имало изписани всякакви животни и цветя. Към двореца водела голяма златна врата, която се отворила сама, щом зайчето се приближило до нея. То минало през вратата и се спряло в коридора, па се обърнало — да види иде ли княгинята. Тя стигнала до вратата и се спряла в нерешителност. Как да влезе в тоя чужд дворец? Тя дори не знаела кой живее в него.
Но зайчето й казало:
— Върви подир мене, княгиньо! Нали ми обеща, че ще играем на гоненица? Защо се спря?
Тогава момата тръгнала след зайчето. Като изминали коридора, стигнали до една стълба. Стъпалата й били от различни метали: едно златно, друго сребърно, трето медно, четвърто желязно, пето бронзово и тъй нататък. Стълбата била висока.
Стигнали до най-горната площадка. Пред тях се отворила втора златна врата. Влезли в стая, много богато украсена. Подът бил постлан с копринени килими, а по стените имало изработени украшения във вид на цветя от злато, сребро и скъпоценни камъни. До стените били наредени високи столове от слонова кост със златни крачета. На всеки стол лежала по една кадифена възглавница. В ъглите имало големи сребърни кадилници, в които се топели благовонни смоли.
Всичко това било толкова хубаво, че княгинята се спряла насред стаята. Когато се опомнила и потърсила с очи зайчето, то се било изгубило. Момата се уплашила, като се видяла самичка в тоя чужд дворец. Тръгнала да си върви.
Но тъкмо когато излизала от голямата стая, срещнала един млад човек, разкошно облечен, с бяла сребриста чалма на главата. Той бил мургав, черноок, с вежди, извити като дъга. На бедрото му висяла златна крива сабя, чиято дръжка била украсена със скъпоценни камъни. Лицето му било пълно с доброта.
Като се приближил до момата, той я поздравил с тия думи:
— Добре дошла, светла княгиньо, в моя дворец! Шах Нуриван, синът на славния цар Енгибар, те поздравява. Чуй историята на моя живот, за да разбереш кой стои пред тебе. Моят зъл чичо ме лиши от престола, като уби баща ми. Бях принуден да избягам, за да спася живота си. Но един стар приятел на баща ми, прочутият магьосник Тофед-Алиф, който е върховен повелител на джуджетата, ме скри в тая далечна гора и ми подари двореца, в който се намираш сега. Магьосникът е този, който се преобрази на зайче, за да те излекува от немотата и глухотата и да те доведе при мене. Мъдрият Тофед-Алиф знаеше, че злосърдечната ти снаха те мрази и те клевети пред брата ти. Той се научи, че са те отвели в гората, за да те разкъсат зверовете. Цяла нощ те пази той, додето ти спеше. Ако искаш да останеш в тоя дворец, за да го украсиш със своята хубост и да го развеселиш с усмивката си, той ще принадлежи от днес нататък на тебе.
Докато шахът говорел тъй, явил се и самият магьосник: благороден старец, белокос и белобрад, облечен в разкошни дрехи от свила и сърма, с теменужна чалма на главата.
Като го видяла, княгинята паднала на колене пред него — да му благодари за това, че я спасил и излекувал. Но той я вдигнал и й казал кротко:
— Добра княгиньо, няма защо да ми благодариш. На когото е дадено знание, той е длъжен да помага с всички сили и средства на слабите и беззащитните. Твоят брат е жертва на измама. Ще дойде време да се опомни и да разбере колко голяма грешка е направил. Тогава и той ще съжалява за извършеното. Ето тоя момък, когото аз обикнах като свой син. Ако ти е по сърце, вземи го за съпруг. С него ще живеете честито, уверен съм: вие сте родени един за друг.
Княгинята се съгласила.
Тогава целият дворец се осветил от блясъка на разноцветни огньове: сини, портокалови, теменужни, зелени, червени. Невидими музиканти засвирили на флейти, арфи и тръби. Разнесли се песни. Явили се моми, облечени в бели дрехи, с венци от трендафили на главите. Те отвели княгинята да я облекат и приготвят за сватбата.
Сватбата излязла великолепна. Хиляди джуджета, пременени в пъстри дрехи, с високи шапки на главите, играли хоро и танцували с момите. Надошли много самодиви, поканени от магьосника. Надошли и различни горски духове да вземат участие в пиршеството и веселбата. Целият дворец гръмнал от радостни викове.
Магьосникът подарил на младата булка две златни ябълки. Когато й ги подал, казал й:
— Ти ще добиеш две момченца. Ще им дадеш тия ябълки да си играят с тях. Те носят щастие.
След сватбата магьосникът Тофед-Алиф се сбогувал с младоженците, като им казал, че отива на дълъг път. Шах Нуриван и княгинята заживели щастливо. Добили им се две хубави момченца. Майката им подарила златните ябълки.
Минало време. Една вечер децата си играели с ябълките в градината на двореца. Княгинята седяла на прозореца и гледала как си играят момчетата й. Тя си спомнила за своето детинство, после — за брата си, сетне — за снаха си и за своето изгнаничество. Без да ще, се разплакала. От хубавите й очи рукнали сълзи като порой.
— Брате, мили брате, къде си сега? — изхлипала жената, дълбоко натъжена.
И сякаш в отговор на тоя въпрос, княгинята видяла пред вратата на двореца един конник, който приличал по всичко на брата й. Загледала се в него: наистина бил той. Сърцето й затупкало от голяма радост, но тя се престорила, че не го познава.
Конникът се обърнал към жената и я запитал:
— Чий е тоя дворец?
— На шах Нуриван — отвърнала тя. — Аз съм негова жена.
— Светла царице — казал той, — имам една молба към тебе. Нощта ме настигна в тая гора и не виждам път за излаз. Па и конят ми е уморен. Позволи ми да прекарам тая нощ в двореца ви.
— Добре си дошъл — отвърнала тя.
И като повикала слугите, заповядала им да отворят на конника и да го приемат като гост. Отвели коня в обора, на царя дали стая, сложили му вечеря. А княгинята отишла през това време при мъжа си и му казала кой им е на гости, но го помолила да не се показва пред брата й до сутринта.
Когато гостенинът заспал, сестра му влязла тихичко в стаята, сложила в чантата му златните ябълки на децата и без да забележи някой, си отишла в спалнята.
На сутринта царят станал и се приготвил да си тръгне, но слугите го спрели и му казали:
— Нашата господарка не позволява на гостенина да си върви, защото е откраднал златните ябълки на двамата князе. Той ще бъде хвърлен в тъмницата.
Царят се разсърдил. Почнал да се кара на слугите, че го оскърбяват. Поискал да го отведат пред царицата, да се обясни. Но те взели ловджийската му чанта, отворили я и наистина намерили в нея двете златни ябълки.
Гостенинът се и уплашил, и засрамил.
— Заведете ме при царицата! — рекъл. — Тая работа е нагласена. Аз не съм крадец.
Отвели го. Той се оплакал, че го обвиняват в кражба.
— Защо обвинявате без право тоя господин? — попитала царицата слугите.
— Не без право, ваше величество. Намерихме в чантата му двете златни ябълки.
— Намерихте ги, но аз не съм ги взел. Кълна се, че съм невинен. Тука трябва да има някаква грешка.
Тогава сестра му казала:
— Виждаш ли колко е лесно да се обвини човек, а колко е мъчно да се спаси от обвинението? Не помниш ли, че и ти едно време обвини поради клевета сестра си, че иска да убие жена ти, и я изгони от двореца, за да я изядат люти зверове?
— Ако сестра ми е била наистина невинна — рекъл царят, дълбоко развълнуван — и аз съм я погубил поради клевета, не заслужавам да живея. Убийте ме!
Но в това време влязъл шах Нуриван.
