Николай Райнов
Зайчето и нямата княгиня
Персийска приказка
Един цар имал две деца — момче и момиче. Момичето било глухо и нямо. Но затова пък било толкова хубаво, че който го погледнел, занемявал от прехласване. Придворните певци казвали за младата княгиня:
— Тя е прекрасна като месечина на петнадесет дена. Очите й светят като звезди. Веждите й са тънки, сякаш художник ги е изписал с молив. Устата й са като на райска девойка. Тя е умна като арабски кон. Добра е като пролетно слънце. Нежна е като гълъбица. Гъвкава е като млада тръстика.
И бащата, и братът обичали много момата. Баща й я пазел като очите си. А братът ходел постоянно с нея — да не би да й се случи нещо лошо.
Минали години. Децата порасли. Царят остарял. Той видял, че се приближава денят на неговата смърт. Веднъж повикал сина си и му казал:
— Аллах е определил на всекиго от нас кой по колко години ще живее. Като с нож са отсечени дните на смъртните. Затова трябва отрано да мислим за последния си ден. Аз съм като звезда на залез. Скоро не ще ме има. Ти си ми наследник. Желая да те видя задомен. Като се ожениш, бъди нежен, моля те, не само към жена си, а и към своята клета сестрица, както си бил нежен към нея досега. Ще кажеш, че нямам право да подозирам, че ще се промениш. Но, сине мой, жените променят и оногова, който се кълне пред Аллаха, че не ще се промени.
Князът се оженил за една княгиня, голяма хубавица, която обикнал от сърце. И тя го обичала. Бащата умрял. И на смъртния си час обаче той поръчал на сина си да се грижи за своята сестра.
Князът пазел обещанието си, както се пази крехка и скъпа чаша. И след като се оженил, той продължавал да обича сестра си. Угаждал й във всичко. Изпълнявал и най-малките й желания с бързината на светкавица. Прах не давал да падне върху нея. Толкова скъпа била на сърцето му, че в нейно име се кълнял.
Нямата княгиня била благодарна на своя брат за тая голяма обич. И тя го обичала все тъй нежно, както когато бил дете и играела с него в царската градина, обрасла с рози.
Еднакво обичала тя и братовата си жена. Но онази почнала да ревнува мъжа си, като виждала, че угажда на своята сестра.
— Ти я обичаш повече от мене — му казвала тя. — Бива ли така? Не забравяй, че аз съм ти жена. Мене ти трябва да обичаш повече от всички други.
А мъжът я успокоявал:
— Не виждаш ли, че сестра ми е нещастна: глуха е и няма. Аллах ни е заповядал да помагаме на нещастните и да ги закриляме. Моята обич към тебе не става по-малка от това, че обичам и сестра си, и тебе. Нея обичам като сестра, а тебе — като съпруга.
Но на жената не се харесвали тия грижи за сестрата. Тя почнала от ден на ден все повече и повече да я намразва. Толкова се озлобила срещу нея, че не можела да я търпи. Само за едно мислела: как да скара брата със сестрата.
Младият цар имал пъстър папагал. Той обичал да се разговаря с него вечер, като се прибере вкъщи.
И птицата обичала господаря си. Когато царицата се приближела да го погали, папагалът почвал да крещи: „Не ща! Не ща!“ А когато дойде царят, щом го види, казва: „Добър вечер! Добър вечер!“
Веднъж, когато царят бил по лов, царицата заклала птицата. Като се върнал мъжът й, казала му:
— Ти пазиш сестра си като зеницата на окото си. Но виждаш ли какво е направила? Убила е хубавия папагал. Като разбра, че го обичаш много, завидя му и го уби.
Царят отвърнал спокойно:
— За своята сестрица съм готов да дам и всички папагали на света. Това нека й бъде грехът, че го е убила. Папагали много: ще си купя друг. А сестри много нямам: само една е, да ми е жива.
И след това повече не споменал за папагала, колкото и да му било мъчно, че се разделил с него.
Като видяла, че това средство не успяло, царицата измислила друго. Мъжът й имал много хубав арабски кон — бърз като вятър. Толкова го обичал, че отивал сам да го храни и пои в обора. Царицата убила и него. Когато мъжът се върнал вечерта, царицата му казала:
— Не мога да разбера отде се е взела тая злоба у сестра ти. По-рано уби папагала, а сега е убила твоя любим арабски кон. Не може да търпи, види се, че го обичаш.
И тоя път царят отговорил спокойно:
— Дори и всички коне по света да бяха мои, не бих ги пожалил заради сестра си. Нека тя бъде весела, па каквото ще да става! Коне много — от хубави по-хубави. Ако е убила тоя, друг ще си купя. Той и така накуцваше напоследък, та не ми е жал за коня.
И оттогава царят не казал и дума за коня.
Това спокойствие озлобило царицата още повече. Тя се затворила в стаята си, почнала да плаче, да си скубе косите, да си къса дрехите. Дори лицето си издраскала от ярост.
— Що е това? — запитал я мъжът й, като я видял обляна с кръв. — Кой те е издраскал така?
— Кой ли? Че кой може да бъде друг освен твоята обична сестрица ? Слава Богу, че не й се дадох да ми извади очите. Тогава щеше да имаш няма сестра и сляпа жена.
Царят се позамислил. Никак не му се вярвало сестра му, която знаел, че е нежна към всички, да е направила това. Как е възможно тая кротка мома да издере лицето на жена му?
— Ще видя — рекъл той. — Днес недей се среща със сестра ми. Седи си в стаята, а аз ще разбера как е станала тая работа.
Като останал сам, царят си помислил:
— Кой знае пък, може би наистина сестра ми е направила това. Чувал съм, че глухонемите хора се озлобяват току-тъй, без причина. Ако отида при нея, да я питам, може още повече да се озлоби. Нека всичко мине и се забрави.
Все пак царят отишъл при сестра си, но не й дал никакъв знак, че я укорява в нещо. А тъй се случило, че тъкмо тоя ден тя била много замислена. През нощта я болели зъби, не могла да спи. И през деня й било зле. Когато видяла брата си, опитала се да му се усмихне — но като срещнала загрижения му поглед, навела глава.
— Станало е нещо — си казал на ума царят. — Никога сестра ми не е била такава: тя ме е посрещала винаги с усмивка, а сега като че ли беше гузна.
На другия ден жена му нарочно си ударила главата в стената. Излязла й буца. Затекла се при мъжа си. Разплакала се, развикала се:
— Ако не махнеш тая мома, аз ще се махна от двореца. Ще ме убие. Вчера ми издраска лицето, а днес ме удари по главата с железен топуз. Озверила се е. На човек не прилича. Ако и сега й простиш, ще я удуша, па ще вървя при баща си. Стига сте се подигравали с мене!
Тоя път царят решил да накаже сестра си. Той заповядал на двама слуги да й вържат очите, да я отведат в гората и да я оставят там. Заповедта била изпълнена. Вързали очите на момата, за да не намери пътя, отвели я и я оставили в най-гъстата част на гората, па си отишли.
Княгинята не можела да разбере защо я наказва брат й. Като се намерила сама всред тъмната гора, изоставена дори от слугите, заплакала от отчаяние. Тъй прекарала чак до полунощ. Съсипана от скръб, най-сетне заспала. Когато се събудила, видяла пред себе си, на тревата, едно хубаво зайче — златисто, с големи умни очи. То стояло, сякаш се чуди отде се е взела в гората тая мома.
Княгинята се навела да погали зайчето. То започнало да подскача около нея. По едно време се спряло, загледало я отново право в очите, па й казало с човешки глас:
— Добра и хубава княгиньо, хайде да си поиграем! Аз ще тичам, а ти ще ме гониш.
И за пръв път през живота си момата чула какво й се говори и сама отговорила:
— Да си поиграем, зайченце.
Тя сама не забелязала как й се развързал езикът и заговорила. Сякаш никога не е била ни глуха, ни няма. Това я изпълнило с голяма радост.
Зайчето се затичало, а тя се впуснала след него да го гони. Ала стига ли се заек? Зайчето напред, тя след него — тъй минали много поляни и долини, докато стигнали до един великолепен дворец, разположен всред голяма градина.
