Николай Райнов
Княгинята на светулките
Японска приказка
Всред езерото на императорската градина в Киото плувал лотосов цвят. Но само на хората се струвало, че е лотосов цвят. Всъщност то било дворец, подобен на който нямало в целия свят. Стените му, направени от бели прозрачни нишки, блестели като сребристи облачета, които се трупат около ясната месечина. А долнищата на стените изглеждали забулени от румена мъгла, като вечните снегове на връх Фу-Сан — Планината на безсмъртието, когато ги освети залязващото слънце.
Посред двореца имало кръгъл чертог, заобиколен от златни колони, а на златния престол всред чертога седял Хи-О, царят на светулките.
Цар Хи-О имал една-едничка дъщеря — Готару-Гиме, което значи княгиня Светулка. Когато била дете, тя често придружавала баща си, колчем излезе надвечер, по здрач, заедно със своята многобройна свита от придворни. На нея не било позволено да лети: на жените в царството на светулките било заповядано да бъдат скромни; затова я носели на пъстра носилка, изплетена от цветя.
А когато баща й правел преглед на войските или гледал народните игри в празничен ден, Готару-Гиме се разхождала по междите на оризищата и по ливадите с индиго и гледала как блести росата по тревите.
Но минало време. Княгинята порасла. Тогава вече не й позволявали да се показва пред тълпата. Пред света можели да излизат само момичетата от народа, па и те — когато отидат в храма или на пазар — били придружавани от родителите си или от някоя стара жена. А младите знатни жени или си седели вкъщи, или излизали в затворени носилки, а след тях вървяла голяма свита.
Тъй правела и княгинята на светулките. Когато баща й приемал чужди царе и князе или когато вечер се събирали гости в двореца, Готару-Гиме се скривала зад завесата. Само когато дойдат близки роднини, тя излизала в чертога, вземала участие в разговора и развличала гостите с танц и пеене. Всички, които се удостоявали с честта да видят княгинята, оставали възхитени от нежното златистозелено сияние на облеклото й, а после разказвали на всекиго, когото видят или срещнат, за голямата хубост на Готару- Гиме.
Макар че княгинята била още много млада, сума князе и царе пращали сватове да я искат от нейния баща Хи-О.
Най-сетне една вечер царят извикал жена си и дъщеря си да се посъветва с тях.
— Готару-Гиме е мома за женитба — рекъл той. — Струва ми се, че е време вече да помислим за нейното задомяване. Мнозина я искат, но тя ни е едничкото чедо, та ще ми бъде много мъчно да се разделя с нея. Най-добре ще е тя сама да си избере оногова, за когото ще трябва да напусне своите родители.
Царицата казала:
— Ако дъщеря ни се омъжи за момък, чиито родители са живи, тя ще трябва — според обичая — да влезе в мъжовата си къща и да не се среща вече с нас. Тежко е за майката да изгуби детето си, но е още по-мъчно за нея, като гледа, че чужда жена — свекърва — му е господарка. Би ми се искало дъщеря ни да стане домакиня и господарка, а не робиня. Ако вземе някой момък без родители, той ще ни бъде като син: ще наследи и престола ти, и името ти.
Най-сетне и княгинята се обадила:
— Мои скъпи родители, по-добър от родния си дом няма да намеря. Никак не ми се ще да го оставям. И никога не бих могла да кажа на чужди хора „татко“ и „мамо“. Но понеже баща ми иска да се омъжа, аз ще ви кажа, че бих си взела за съпруг само мъж, който ме обича. Нека дойдат ония, които ме искат. Аз ще им задам задавка, която не всеки би могъл да разреши. Умният ще се откаже, защото ще разбере, че излага живота си, но с това ще докаже, че обича своя живот повече от мене; а такъв не е достоен за моята обич. Ако ли пък някой успее да разреши задавката — още по-добре: ще му стана жена.
И бащата, и майката се съгласили. Царят заповядал да известят на всички, които биха желали да се сродят с него, че на другата вечер Готару-Гиме ще си избере измежду тях годеник.
На другия ден, когато слънцето си отишло да спи, а небето станало най-напред златисто, после бледозелено, сетне тъмнокадифено, а най-подир съвсем черно и почнали да изгряват една по една звездите, към двореца на Хи-О взели да се стичат тълпи народ. Както бил обичаят в онази страна, всеки си носел запалено фенерче. Гостите се разположили около двореца, по плаващите листа на лотоса и на другите растения. Хиляди слуги наизлезли с факели в ръце да осветяват пътищата, по които се минава към двореца, за да не се забъркат благородниците, идващи да искат ръката на княгинята.
В двореца били отдавна свършени приготовленията. До стените на кръглия чертог стоели наредени пажовете със свещи в ръце. Златните колони блестели ослепително; още по-силно блестял престолът, на който седял цар Хи-О, облечен в разкошни дрехи и заобиколен от придворните. Един лист от трендафил служел за завеса, зад която се криела Готару-Гиме, седнала с майка си и с придворните дами — всички облечени в блещукащи златистозелени дрехи. Разбира се, че княгинята била облечена най-богато от всички.
Когато настъпил определеният час, отвсякъде почнали да прииждат момци. Всички вървели към двореца, залян от светлина. Те били все князе от благородните племена на мухите, комарите, бръмбарите, пчелите, скакалците, щурците, молците и други насекоми. Едни бръмчели, други църкали, трети скрибуцали — всеки както си знае. Издавали се толкова силни смесени звуци, че княгинята Готару трябвало да си затикне ушите.
Най-напред влязъл един груб и недодялан момък, облечен с черни козиняви дрехи. Заслепен от силната светлина, към която не бил привикнал, понеже живеел постоянно в тъмните коридори на яворовата кора, той още от първите няколко крачки се спънал, та щял насмалко да скъса завесата, зад която седели дамите.
Княгинята се показала. Той й казал, че желае да се ожени за нея.
— Донеси ми огън — рекла тя. — Тогава ще се съглася да ти стана жена.
Ликоядът бил много уверен в себе си. Той полетял весело — да изпълни желанието на княгинята.
Не било нужно да хвърчи надалече. При самия вход на императорската градина, в къщицата на вратаря, седяла една мома — дъщерята на тоя вратар — и шиела под светлината на проста глинена лампа. В лампата горял тръстиков фитил, натопен в растително масло. Ликоядът видял отдалеко светлината. Той влетял в стаята, допълзял до лампата и прострял членестите си ръце към огъня, за да го вземе и отнесе. Маслото той и не видял: усетил го чак когато потънал в него и почнал да се дави. Никой не му помогнал да се избави. Там си и останал.
След него влязъл в двореца един разглезен момък, натруфен с различни украшения. Дрехите му били златни и той много се надувал с тях. Гордеел се и с хубостта си, па и със своето богатство. Пристъпвал важно и говорел надменно.
— Княгиньо — казал той, — аз съм прочутият княз, когото наричат Златен бръмбар. По-богат и по-хубав от мене не можеш намери никъде. Аз съм готов да ти дам всичките си богатства, стига да се омъжиш за мене.
— Ще се омъжа — рекла Готару-Гиме — само ако ми донесеш огън.
— Готов съм да ти услужа — казал бръмбарът и се отдалечил самодоволно.
Разбира се, че такъв важен господин като Златния бръмбар бил свикнал да върши всичко нашироко и на едро. Той не желаел да отнесе на бъдещата си годеница малко пламъче. Ако ще бъде — да бъде.
Затова той отлетял в един от дворовете на двореца, разположен на запад от императорската градина, дето забелязал, че горят силни огньове. Тоя ден било празник. По този случай имало тържество и в двора горели огромни клади от дърва, залени със смола. Бръмбарът полетял право към тях, но — преди да стигне до огъня — се задушил от дима и паднал мъртъв.
След него се явили да искат ръката на княгинята трима самохвални момци от племето на водните кончета. И тримата били облечени в сърмени дрехи. Премяната на първия била жълтеникава, на втория — зеленикава, а на третия — тъмносиня. Тия момци били лекомислени, вятърничави: току летели от място на място и търсели приключения.
И тях княгинята пратила да й донесат огън, ала ни един не се върнал. Първият съгледал огън в тръстиките край езерото и отлетял натам. Оказало се, че на тръстиковия стрък е кацнала светулка. Водното конче почнало да се закача с нея, а в това време се подал от водата един шаран и го лапнал. Вторият господин — зеленият — видял в един близък двор бабичка, минаваща със свещ в ръка. Той полетял към
