Николай Райнов
Кума Лиса на съд
Индийска приказка
Всички знаят как Кума Лиса накарала през една люта зима Кумчо Вълчо да остане без опашка, като го излъгала да си върже едно ведро и да го пусне във водата, че да налови риба.
— Много шарани и щуки ще наловиш — му казала тя. — Само почакай да се напълни!
Вълкът спуснал ведрото на едно място, дето ледът бил счупен, и зачакал. То се знае, че водата замръзнала. Ледът сковал и ведрото, па и опашката на глупавия вълк.
Когато студът станал толкова силен, че дори и Кумчо Вълчо, макар да имал дебел кожух, почнал да трепере, дошло време да се изтегли ведрото. Дръпнал си вълкът опашката, усетил силна болка, но не успял да изтегли ведрото.
Ами сега?
— Кума Лисо! — викнал той. — Кума Лисо! Помогни ми някак да изтегля това пусто ведро, че — както се е препълнило с риба — не мога да си мръдна опашката: страшно тежи!
— Еееее — рекла лисицата, — ти пък си бил много ненаситен! Бива ли да държиш толкова дълго ведрото, та да се препълни? Изтегли го сега сам! Който се лакоми за много, изгубва и малкото.
Като рекла това, отишла си.
На сутринта, както знаете, селяните видели вълка и се нахвърлили върху него с тояги. Той едва успял да се изтръгне, но с откъсната опашка, сиреч без опашка.
Като се прибрал в дупката си, Кумчо Вълчо си казал:
„Ах, тая проклета лисица — завистница! От пусти яд, че моята опашка е по-голяма от нейната, остави ме съвсем без опашка. Как ще се покажа сега пред роднините си? Вълк без опашка — то е все едно цар без царство. Ще й се отплатя аз на нея, та да ме помни, додето е жива.“
Дошла пролет. Вълкът забравил за отмъщението: той не бил злопаметен.
Дошло лято. А после — есен. Сетне — зима.
Тогава Кума Лиса направила нещо друго, което също е известно на всички. Тя си изяла рано-рано зимнината. Тръгнала да си търси храна.
Тогава видяла, че по пътя към селото върви кола, натоварена с риба. Престорила се на умряла. Селяните я взели и хвърлили в колата.
— Довечера ще я одерем — рекли, — а след ден-два ще й продадем кожата. Това се казва печалба без труд.
Но на лисицата било добре в колата. Там имало сума кошове с риба. Най-напред Кума Лиса добре се наяла. А после почнала да хвърля от колата риби, както били навързани за опашките — по десетина на вързоп. Нахвърлила, колкото могла, па скочила от колата.
Додето селяните си вървели и пушели, тя прибрала рибите, натоварила се с тях и се върнала в гората. Рибите били толкова много, че покривали целия й гръб: да я погледнеш, ще видиш само риби, една до друга, една над друга, а под тях — четири крака и отзад се вее опашка, а отпред стърчи муцуна.
То се знае, че лисичетата се много зарадвали, като видели майка си, натоварена по тоя начин. По- големите снели рибите от гърба й, а по-малките почнали да й ближат краката от благодарност.
Тоя ден лисичиното семейство се нагостило добре, дори предобре. Опекли риби на шиш и ги изяли. Опекли други, после — трети.
Не само в лисичата дупка, но и отвън — и то на голямо разстояние — се разнесла приятна миризма на печена риба.
Ето че тъкмо в това време се задал гладният Кумчо Вълчо. И зимнината се била свършила, ако може да се нарекат припаси двата телешки бута, останали от последния му лов. Цели три дена вълкът не бил хапнал нищо. По гората нямало стада. А в селото имало не само хора, но и кучета.
Като помирисал сладката миризма, що идела към него, Кумчо Вълчо почнал да се облизва.
— Какво ли е това? На хубаво мирише, само не мога да разбера на що. Отдавна не съм ял такова нещо. Да е агнешко — не е. Не е и телешко — ни печено, ни пържено. И свинско не ще да е. Кой го знае какво е!
По миризмата вълкът стигнал до Лисината къща и разбрал, че там се готви вкусната гозба.
Спрял се.
Дали да потропа на вратата?
О, той на драго сърце би се главил готвач в тая къща. Дори не готвач, а прост слуга. Стига да го приеме Кума Лиса. Само за един хляб е готов да й слугува.
Обиколил той около къщата. Погледнал през прозореца — да види що готвят. Нищо не се виждало от дим. Но тоя дим бил много приятен: само от него би се нахранил човек.
Как да влезе?
Дали да се помоли на лисицата — да го пусне? Едва ли ще успее. Тя го е чувала много пъти да й се заканва, че ще й отмъсти за откъснатата опашка.
Дали да й каже, че иска да се простят и подновят някогашното приятелство? Кума Лиса няма толкова добро сърце.
Вълкът се скита, обикаля, ту се отдалечава, ту се приближава. Няма как да влезе.
Какво пък най-сетне? Ще си изпроси едно късче — само да опита гозбата.
Кумчо Вълчо почуква на вратата.
— Господарке, отвори за малко! Има да ти кажа нещо важно. Отговор няма.
Второ почукване.
— Уважаема госпожо, отвори, моля те! Лисицата се смее отвътре, но не отваря. Вълкът чува смеха й.
Трето потропване.
— Графиньо, отвори ми да ти кажа нещо важно!
Вълкът решил, че като я нарече графиня, тя ще бъде поласкана и ще му отвори.
Най-после отвътре се чул глас:
— Кой е?
— Аз съм.
— Ти ли? Че кой си ти?
— Кумчо Вълчо, твоят съдружник.
— Съдружник ли, казваш? Кума Лиса няма съдружници. Тя си върши сама работата и не дели с никого приходите си. Така правят всички предвидливи хора. Съдружниците лъжат.
— Е, добре. Не ме смятай за съдружник! Не бяхме ли едно време поне приятели? Не ме ли познаваш?
— Познавам те. Но аз си помислих, че е някой крадец. Малко ли ги има?
— Да, сега нали разбра, че не е крадец? Отвори де.
— Почакай да се наобядват калугерите, па после!
— Какви калугери? Мигар са ти дошли на гости калугери?
— Да. Не знаеш ли, че аз съм от един месец насам игуменка на манастир?
— Тъй ли? Не. За пръв път чувам. А къде ти е манастирът?
— Тая къща, на чиято врата тропаш, е моят манастир. Тия калугери ми са на гости още от снощи.
— Истина ли казваш, Кума Лисо?
— Истина.
— Закълни се!
— Бога ми, ти казвам, истина е.
— Тогава пусни и мене! Вие, калугерите и калугерките, сте милостиви хора. Пусни ме да се огрея на огъня.
— Значи, ти си тръгнал да просиш, а? Дотам ли стигна, Кумчо Вълчо? Кой да ти се надява?
— Не, Кума Лисо. Не съм го ударил на просия: повярвай ми!
Дойдох само да те видя как си и що правиш. Едно само ще те запитам: какво месо ядат твоите калугери?
— Месо ли, казваш? Де си чул ти — калугер да яде месо през коледни пости? Те не ядат месо, а печена риба.
