Николай Райнов
Кулата при двете реки
Имало един цар. Той си имал трима синове. Когато наближило време да умира, разделил цялото си царство на три — на всеки син по един дял. А понеже двамата по-големи били женени, той завещал на най-малкия, освен дела от царството, една сабя, един кон и едно наметало.
Когато благославял на смъртния си час синовете, той казал на най-малкия:
— Умирам, синко, и те моля да живееш добре с братята си: в мир и обич да живееш. Те си имат булки и домове, а ти си ерген, та твой дом е моят дом. Затова ти давам тая сабя, тоя кон и това наметало. В тях се крие чудна сила. Насочиш ли сабята срещу някого и кажеш: „Умри!“, тоя човек веднага пада мъртъв. Заметнеш ли се с наметалото, ставаш невидим за хората. А пък тоя кон, който ти давам, и по земята тича — и по облаците лети, по-бързо от вятър.
Като изрекъл тия думи, царят издъхнал. Събрали се синовете и разделили каквото било останало от бащата. Само най-малкият не искал да вземе дял от баща си; той казал на братята си да си разделят и неговото:
— Не ща друг дял. Стигат ми сабята, конят и наметалото. Вие живейте тука и владейте, както е владял баща ми, а за мене няма късмет в тая земя: в друго царство ще ида да си търся късмета.
И той тръгнал.
Вървял, вървял, срещнал го един човек и му рекъл:
— Добра среща, юначе! Отде си и накъде си тръгнал?
— Отивам да си диря късмета. А ти накъде?
— И аз съм тръгнал да си търся късмета.
— Щом е тъй, да вървим заедно. Имаш ли някакъв занаят?
— Имам — отвърнал оня: — затворя ли си очите, веднага познавам къде какво има — и къде какво се върши. А ти, побратиме?
— Аз съм царски син, нямам занаят. Знам само кон да яздя и сабя да въртя.
Тръгнали. Вървели и си приказвали.
Ето че ги срещнал по едно време трети човек: и той бил тръгнал да си търси късмета. Тоя човек умеел да плува във водата като риба: издън морето можел игла да извади. И с него се побратимили.
Тръгнали тримата. Вървели, що вървели, ето че срещнали четвърти. И той бил тръгнал да си търси късмета.
— Знаеш ли някакъв занаят? — попитали го те.
— Знам — отвърнал той. — Аз съм силен в носенето: ако ще и десет души да ми се качат на гърба, носвам ги през девет планини.
Побратимили се и с него, и четворицата тръгнали заедно. Вървели, вървели, дошли до едно царство, дето се водела война. Стигнали в столицата на царството и там, като седнали в една странноприемница да вечерят, научили се, че войските на тоя цар, в чието царство били, отстъпвали победени.
Като чул това царският син, рекъл на тримата си побратими:
— Ех, да се паднеше на мене да се бия с оня цар, бих му надвил, па нека е силен колкото иска!
Чули хората тия думи и отишли, та казали на царя. Царят веднага пратил да извикат юнака.
— Истина ли си казвал, юначе — запитал го той, — че можеш да победиш оня цар, който се бие с мене?
— Истина — отвърнал юнакът.
— Ако се наемаш да го надвиеш, ще ти дам всичко, каквото пожелаеш. Наемаш ли се?
— Наемам се, царю честити.
Щом излязъл из двореца, юнакът яхнал коня, покрил се с наметалото и полетял срещу вражата войска. Когато срещнал войските, изтеглил сабята, насочил я срещу тях, па рекъл: „Умрете!“ — И всички нападали като отсечени класове.
Царят много се зарадвал, като чул за победата, и рекъл на юнака:
— Синко, ти ми направи голямо добро. И аз ще трябва с нещо да ти се отплатя.
— Нищо не ти ща, царю честити.
— Не може! — казал царят. — Аз съм цар и искам да ти се отплатя с каквото мога. Три дъщери имам: избери си която искаш — ще ти я дам за жена, та да станеш царски зет, а пък като умра, ти ще зацаруваш на мое място.
Юнакът рекъл:
— Не може, царю честити. Имам по-стар побратим, а той е неженен, та ми се не ще да го преженвам.
Царят му казал:
— Викни го, нека дойде!
Тогава юнакът отишъл в странноприемницата и повикал оня от своите побратими, когото срещнал пръв. Отвел го в двореца. Царят го оженил за най-голямата си дъщеря, а на царския син рекъл:
— Ти си избери едната от останалите две дъщери. У нас е такъв обичаят, че двама братя могат да бъдат баджанаци.
А юнакът рекъл:
— И това не може, царю честити. Имам по-голям побратим: и него не смея да преженвам.
— И него доведи! — казал царят.
Затекъл се юнакът и повикал оня от побратимите си, когото срещнал втори. И него отвел в двореца. Царят му дал втората си дъщеря, а на царския син казал:
— За тебе остана, юначе, най-малката ми дъщеря. Па и ти си най-малък от тримата братя, та ще си бъдете лика-прилика.
А царският син рекъл:
— Отде знаеш, че сме трима? Не сме трима братя: четирима сме; има още един побратим по-голям от мене, и той е неженен. И него не ми дава сърце да преженя.
— Де е той? — запитал царят. — Я доведи и него!
Царският син довел и третия си побратим — и царят му дал най-малката си дъщеря, а на юнака рекъл:
— За тебе вече не остана, синко, дъщеря, но аз искам да те имам като син: ще ти дам половината си царство, та да управляваш заедно с мене.
Но юнакът казал:
— Не ща, не ща. Сърцето ми е пълно, царю честити, и с това, че ожених тримата си братя. А аз ще тръгна да си търся късмета: па — дето е рекъл Бог!
Тръгнал юнакът пак по света. Вървял, вървял, отишъл в друго царство, па свърнал по един мрачен и кървав път.
— Тука ще да ми е късметът — рекъл си той.
Всички, които го виждали, че върви по тоя път, му казвали да се върне назад.
— Хей, момко — думали му те, — който тръгне по тоя път, умира. Никой не се е върнал.
— От какво умират ония, които тръгват по тоя път? — питал ги той.
А те му отвръщали:
— От Кара-Стефана. Там е Кара-Стефана, самодива, хубавица ненагледна: когото погледне, отведнъж пада мъртъв.
— Тук ще да ми е късметът — рекъл на себе си юнакът и си продължил пътя.
Яздил, яздил — и що да види: тук човек умрял, там човек умрял, а по-нататък — мъртъвци на купища. Продължил пътя си юнакът, възседнал коня и стигнал до едно равно място. Отляво и отдясно течели две дълбоки реки, а между тях се издигала на стръмна скала висока бяла кула. Като приближил юнакът до това място, конят му рекъл:
— Измий си лицето в едната река, после — в другата, за да не умреш, като те погледне Кара-Стефана!
Юнакът се измил първом в едната река, а сетне в другата, качил се на коня и се запътил към голямата бяла кула. Възвивал, възвивал с коня по пътеката около кулата, додето стигнал до вратата. Оттам излязла една девойка — много хубава и с такива чудни очи, че когото погледнела, умирал от шемет. Тя била Кара-
