Сърцето му забило силно. Той дръпнал с трепереща ръка завесата и не можел да повярва на очите си… Такъв разкош, такъв блясък и насън не бил виждал.
Риналд видял пред себе си голяма стая с високи светли прозорци, с хубави мебели. На пода — мек вълнен килим.
А до кревата лежали меки чехли, близо до тях — лъскави чепици. На кадифен стол имало хубави нови дрехи.
Стаята имала две врати: една — надясно, друга — наляво. Риналд обул чехлите, дебнешком, на пръсти тръгнал към дясно и отворил вратата. Пред него се открил обширен мраморен водоем, пълен с чиста прозрачна вода. На меко широко канапе били прострени чаршафи и хавлии от най-тънко платно. На масата сапуни и благоуханни масла. Навсякъде по стените от пода до тавана имало големи огледала… Надясно се виждал самият Риналд, наляво пак Риналд: където и да погледнел, навсякъде огледалата отражавали все Риналд…
Той се изкъпал. Като се сресал пред огледалото, завърнал се в спалнята и дълго обличал богатите модни дрехи: не знаел кое как да облече.
В ъгъла на стаята Риналд съгледал голям, тежък железен сандък. В заключалката стърчел ключ… Той се приближил до сандъка, подигнал капака и извикал от учудване: сандъкът бил пълен с пари — злато и сребро. „Всичко това е мое, мое“ — шепнел той, като заравял ръцете си в парите, едва ли не до лактите; грабел с пълни шъпи, любувал се, като гледал как парите се плъзгат между пръстите му, и слушал звънтежа им, сякаш чува някаква вълшебна музика.
След това Риналд погледнал през лявата врата и видял голяма разкошна трапезария с тъмни рязани дъбови бюфети около стените. Масата била вече наредена…
Прозорците на трапезарията водели към градината; там се виждали дърветата, обки-чени със сняг, сякаш обвити с полупрозрачна тантела… В ъгъла имало голяма камина с часовник и разкошни украшения, в камината горели цели борови цепеници. Риналд се приближил до камината и като каменоделец почнал да разглежда изработката й.
— Голям труд са положили нашите братя-майстори! — говорел си той и разглеждал камината.
Риналд чувствувал силен глад. Той плеснал ръце и полугласно извикал:
— Ей? Кой е тук?
В същия миг вратата тихо се разтворила и някакъв прилично облечен човек влязъл в стаята.
— Какво ще заповядате, господарю? — попитал той, като се поклонил.
Риналд отначало искал просто да каже: „Моля, донесете ми нещо да ям“, но се удържал, седнал до масата на мекото кресло и с важност казал:
— Донесете закуската!
След минута се явили слуги с чинии. Един му подавал ядене, друг му наливал в кристална чаша вино.
Като се наял до насита, Риналд заповядал да раздигнат масата, а сам, горящ от нетърпение да се запознае по-скоро с владенията си, влязъл в следната стая. Той преминавал от стая в стая, като на всяка крачка се учудвал на царския разкош в този грамаден дворец.
Имало тайнствени ъгълчета със зеленина и цветя. От тъмните високо разклонени растения поглеждали мраморни статуи на някакви герои и богини — всички хубаво изработени. По стените били накичени старовремски картини с хора, изписани по тях, като живи, само че не говорели… Риналд разбирал, че всичко това трябва да е много скъпо…
Най-после той се озовал в коридора, спуснал се по широката стълба, постлана с великолепен килим, с разкошни цъфнали цветя, и казал, че ще отиде да се поразходи. Един слуга го облякъл с кожух, друг му подал шапка, а трети, силен като исполин, разтворил пред него тежката висока врата и почтително запитал как е удобно на негова милост да отиде — пешком или с кола.
Той видял пред входната врата разкошна кола, впрегната с два хубави сиви коня. Той заповядал на коларя да кара по всички хубави улици и площади на града… Неговите стари познати работници и другари- майстори, разбира се, не познавали прежния каменоделец Риналд, а съвсем непознати нему хора, също в разкошни коли, почтително го поздравявали. Риналд се учудвал, но също свалял шапка и се кланял, като се стараел във всичко да подражава на техните обноски.
Към мръкване Риналд се завърнал от разходка. В трапезарията вече светел полилей и вечерята го очаквала. Дълго време вечерял той, а после отишъл в отпочивалнята с меки мобили, полуосветена от синкави лампи, и легнал да си отдъхне… Когато си отпочинал, отишъл в залата, където се явил пред него същият човек, когото за пръв път видял в тази къща, и смирено му проговорил:
— Осмелявам се да ви припомня, господарю, че вече е време да се обличате, ако мислите да отидете на царската музикална вечеринка.
— А… а-а… да! Моля! Донесете облеклото! — казал Риналд с такъв тон, като че ли е обикновена работа за вчерашния каменоделец да ходи на вечеря в двореца на царския син.
И той отишъл на музикалната вечеринка. Възхищавал се от ар-фата и от песните на певицата, много весело прекарал времето. Той се запознал с много благородници и с техните семейства. С голямо удоволствие всички се запознавали с него… Всеки богат и добре облечен човек тук бил смятан за много учен и добър. А Риналд бил облечен много хубаво, неговото богатство се виждало по блясъка на брилянтите на пръстите и по златната сърма, която блестяла по ръкавите и гърдите му.
Късно след полунощ Риналд се завърнал у дома си. Закусил малко, легнал да спи и спал отлично.
Като се пробудил, той лениво се протягал под меките копринени завивки; ту отново задрямвал, ту отварял очи, като се прозявал, и с блажена усмивка говорел на себе си: „Няма защо да бързам! Не ми трябва работа… Ще полежа още!“ И тъй продължавал да се върти в постелките, като си припомвал онова неотдавнашно време, когато, уморен и гладен, се скитал из града, търсещ работа за късче хляб. Тогава трябвало да става рано.
Желанията му се изпълнили всички, до едно. Поискал да свири на арфа, на другия ден вече свирел прекрасно. Поискал да се научи да танцува, дошъл при него учител по танц и след ден-два Риналд вече знаел всички танци. Поискал да се запознае с тази или онази наука и след няколко дена знаел вече повече от онзи, който учил през целия си живот.
Скоро Риналд се прочул. Навред го приемали сърдечно. В най-знатните къщи хубавите моми били към него мили и любезни. Младежите го обичали като весел събеседник, който допуща в разговора си понякога весели простонародни остроумни шеги. Тези шеги за младежите били нещо ново, което Риналд по стар навик в забрава употребявал в разговора си с тях. Възрастните хора го уважавали заради неговата ученост и се учудвали на обширните му и дълбоки знания. Всички в града го смятали за необикновено богат, дошъл кой знае откъде.
Така изминала половин година от онази снежна зимна нощ, в която бедният каменоделец се превърнал на щастливец… А Риналд забелязал, че в живота му всички дни са еднакви. Късно ставане, закуска, разходка, обед, приятен следобеден отдих — ни сън, ни полузабрава; след това или у тях гости, или той ще отиде, на гости; късно връщане в къщи и — сън… Той знае какво ядене ще има утре, в други ден. Той вече знае за какво ще се разговарят утре, в други ден в обществото и какви остроумия ще слуша. Часовете вървят правилно по реда си; утрото преминава в ден, денят се сменя с вечер, след вечерта настъпва нощ… След пролетта иде лято, след лятото — есен и зима… Колелото на живота се върти еднообразно, нито по- бавно, нито по-бързо. Утре — същото, в други ден — същото, като по правило. Това страшно еднообразие, без да се гледа на безгрижния живот с целия негов разкош, почнало някак си смътно да тежи на Риналд.
Веднъж, през една пролетна вечер, Риналд дълго се скитал из своя обширен, великолепен замък и си спомнял за своя минал, беден работнишки живот. Грамадните зали в този тих вечерен час му се видели празни и студени.
„Та това ли щло щастието!“ — мислел си Риналд и с учудване гледал наоколо си…
„Пълно щастие ли е то? Няма ли някаква лъжа?“
Неприятност и досада изпълвали душата му…
„При всичкото изобилие, при всички мои доволства, като че ли нещо ми не достига… но що е то?…“ — с тайна тревога се питал той.
„Всичките ми желания се изпълниха… всички до едно! — размишлявал Риналд. — Не съм ли забравил да
