поискам нещо?“
На другия ден на Риналд хрумнала нова мисъл.
„Аз искам да видя целия божи свят, с всичките му чудеса! Защо стоя на едно място като охлюв в черупка? Ще тръгна да пътувам… Ще видя чужди страни, планини, морета…“
Същия ден той тръгнал да пътува.
Пред Риналд се мяркали весели, засмени хълмове, високи лозя, зелени ливади, обширни полета и тъмни, гъсти гори. Той видял прочути стари градове, дивни храмове, създадени като че ли не от човешка ръка, и великолепни разкошни дворци, за каквито само в приказки се разправя. Видял широки многоводни реки с чудни мостове над тях. Видял посред зелени брегове сини езера — гладки и спокойни като късове от грамадно огледало, разхвърляни тук-таме по земята: денем в тях се оглеждало слънцето, а нощем над бляскавата им повърхнина играели бледните лъчи на месеца и звездите…
Видял грамадни водопади, които се хвърляли със страшна чудовищна сила от стръмнините и увличали с буйното си течение цели скали и вековни дървета, с корени изтръгнати от земята. Видял горещи извори, кипящи из планините, видял планини, издишващи огън и пепел…
Но колкото и да странствувал, Риналд най-сетне се завърнал у дома си, на оня къс земя, дето му било съдено да се роди и живее.
Колелото на живота се завъртяло еднообразно както преди. Риналд спял на воля, ядял и пиел сладко, разхождал се, приемал у дома си гости и сам отивал на гости. И вечно все същото — днес като вчера, утре като днес.
Риналд разбрал, че хората идват не заради него. Той сам съзнавал, че отива при тях само да прекара вечерта. Между тях нямало никаква обща работа, никаква работа, която свързва хората. Риналд видял, че всички тези хора, негови познайници, са такива щастливци, какъвто е и той, че се събират само за да се не измъчват в самота.
В същото време забелязал, че в това общество всичко се крепи на учтиви обноски, на установени приличия, на приятна лъжа и измама. За искрено съчувствие, за безкористна дружба не може и дума да става.
Неговите прежни, стари познати, неговите другари и приятели от душа се радвали, когато намерят работа, и искрено тъжели, когато не сполучат. Те имали обща работа, имало за какво да говорят един с друг… О, да, и още как! Те разговаряли по цели вечери и се разотивали по домовете си доволни и спокойни, защото изказвали това, което тегне всекиму на сърцето… Те нямали защо да убиват времето: в работа и почивка и без това времето минава бързо и незабелязано…
Един неделен ден Риналд се облякъл по-скромно, тръгнал пеша да наобиколи своите стари, добри познати. Но не станало това, което очаквал: не с отворени ръце посрещнали крайненците щастливеца.
Много от тях не познали предишния каменоделец Риналд, а други, макар че го познали, се отнесли с него подозрително. Неговото внезапно изчезване преди година-две изглеждало странно и смущавало тези прости хора. На техния въпрос, къде се е губил, Риналд, като не можел да им каже цялата истина (никой не би му и повярвал), отговорил:
— Дълго странствувах!
„Защо е странствувал?…“ На този въпрос Риналд отговорил още по-забъркано: „Така се случи, поиска ми се да видя други градове, други страни…“ Слушателите мълчали, гледали го и само подигали рамене.
Не се отзовали на неговата покана старите познати. Като чужд го посрещнали, със студен поглед го изпратили.
При бедните огнища нямало място за него…
Каменоделецът Риналд, който изведнъж изчезнал някъде си, а сега се върнал облечен господарски, съвсем не можел да добие предишното доверие на своите другари. Те от приличие не го попитали откъде са тези дрехи, откъде са се взели у него пари. Па и сам той не искал да каже как е станал богат.
„А-а? Та ти си разбогатял? Сега ти за наша сметка живееш, господарствуваш?“ — биха му казали старите другари, ако той им кажеше, че е богат. Ако ли почнеше да им обяснява, че всички тези богатства са от вълшебница, то те, разбира се, биха му се изсмели в очите и биха си помислили, че той; Риналд каменоделецът, трябва с някакви нечестни средства да е разбогатял от техния труд.
Но това посещение на старите познати му живо напомнило неговото минало. Скъпи на сърцето му се видели тези ниски, тъмни, мрачни, затънтени улички, където не влиза слънчев лъч и дето в полутъмнината живеят бедността и нещастието. Риналд започнал често да ги обикаля и отново видял човешко страдание…
„Аз съм здрав, силен, богат — живея в доволство, а около мене само тъги и нещастия…“ — казал Риналд и решил да направи всички щастливи… Но тогава станало нещо, което го наскърбило до отчаяние: оказало се, че щастливецът Риналд е безсилен да се бори с нещастието на другите.
Щом вземел пари да даде на бедните, те за миг се обръщали в ръцете на талаш. Искал да даде на бедния хляб, хлябът се обръщал на камък. Искал да даде на друг нова дреха, но преди сиромахът да се доближи до нея, тя за миг се разнищвала, разсипвала се като проядена от молци.
„Какво е това? Аз нищо не мога да направя за другите… желанията ми престават да се изпълват… Ах, бабо, бабо!“ — с тъга си говорел той.
Риналд вече заспивал, когато изведнъж му се сторило, че завесата се помръднала и някаква си тъмна, сбръчкана ръка почнала да я разтваря. Риналд трепнал и като се подпрял на лакът, надигнал се от постелята. Когато завесата се разтворила, видял пред себе си познатата дрипава баба.
— Защо се учудваш, че нищо не можеш да направиш за другите? — заговорила тя, като фъфлела с беззъбите си челюсти и се подпирала на патериците си. — Нима забрави желанията си, които изказа преди три години? Всички твои желания се изпълниха. Тогава ти не искаше нищо друго. Помниш зимната снежна вечер — нали? Аз ти дадох време да си помислиш и сама те запитах: „Твоите желания не се ли отнасят и до други? Само за себе си ли мислиш и говориш, или имаш пред вид и други?“ Ти ми отговори: „Аз говоря само за себе си… Аз желая само за себе си…“ Ти сам определи съдбата си. Не роптай напразно и не ме тревожи!
След тази нощ животът на Риналд станал още по-тежък.
Седнал пред богато наредената трапеза, той без охота предъвквал късчета от вкусните ястиета, като си спомвал, че много хора са гладни, нямат дори парче хляб; най-хубавите задморски вина му се виждали кисели като оцет, когато си спомвал за болните, умиращи от жажда, на които няма кой да даде чаша вода, да намокрят изсъхналите си устни.
Обширните великолепни зали на двореца му се стрували досадни, когато се сещал, че много бездомници по света са лишени от покрив и защита в буря и лошо време.
Мъчително минавали дните. Риналд вече не намирал удоволствие в това щастие, което сам избрал.
„Де е щастието?“ — се питал той. Вечните плачове, сълзи и молби за помощ, които се носели отвред, отравяли спокойствието му и не му давали да бъде щастлив. С мислите за своето лично благополучие той бил забравил за своите страдащи ближни; той бил мислил само за себе си и само за себе си искал щастие; сега разбрал, че истинското щастие се заключава в желанието да споделяш, каквото имаш, с другите.
Сега той чувствувал колко тежко е да се живее само за себе си. Той съзнавал че нещастието на околните го лишава от неговото щастие, не му дава да се ползува от него.
— Да бъда щастлив — не мога… Не, бабо! Не ми даде ти щастие! — прошепнал Риналд.
— Аз изпълних всички твои желания! — чул се в тази минута зад него познатият треперещ глас. — Какво ти трябва още?
Риналд бързо се извърнал.
Бабата с окъсаните дрехи стояла пред него и като се подпирала на патерицата си, с тъжна усмивка го гледала изпод своите побелели вежди.
— Бабо, ти изпълни моите желания, но аз не станах от това щастлив. За щастието е малко това, което поисках… За щастието е нужно още друго… нужно е да се изпълнят други желания… Виждаш, аз се измамих…
— Ти си се измамил? — промълвила бабата, като гледала с усмивка Риналд. — Само ти не си се измамил… Хиляди хора се лъжат, като търсят щастието не там, където може да се намери… Но сега е късно: направеното не може вече да се поправи! За трети и последен път ти се явявам — помни: всяко твое желание, което се отнася лично до тебе, ще се изпълва. А ако ли ти пожелаеш отново да станеш
