— Трябват ми да си докарам дърва — рекъл. — Ако искаш, готов съм да ти работя цяла седмица за отплата.
— Добре. Вземи ги, но гледай да ги не претовариш!
— Разбира се, съседе. Нима пръв път отивам за дърва?
Подкарал сиромахът колата. Когато излязъл от селото, настигнала го Неволята и се качила на колата: тя била много слаба, не й се вървяло.
— Накъде да карам?
— Към големия оброчен камък, дето е накрай полето, при гората. Знаеш ли го?
— Знам го. Стигнали до мястото.
— Повдигни камъка и го отмести! — рекла Неволята. — Аз ще ти помогна, колкото мога.
Когато преместили камъка, под него зинал дълбок трап, пълен догоре с жълтици. Селянинът натоварил парите на колата.
— Я виж, Невольо, дали не е останала някоя жълтица в трапа!
— Не е. Ни една се не вижда.
— Слез в трапа: там ще видиш по-добре!
Неволята скочила в трапа, а селянинът я похлупил с камъка. После покрил жълтиците с тор, съчки и клони, па подкарал колата и си казал:
— Добре, че затиснах Неволята в трапа. Да я бях оставил на свобода, щеше да ми пропие и тия пари.
Като откарал жълтиците у дома си, той ги скрил в зимника. Върнал на съседа си колата и воловете, но не му казал нищо. А на другия ден отишъл да му работи, както бил обещал. И понеже Неволята не била вече с него — тръгнало му на добре. Като излязъл да оре нивата на съседа, изровил в нея гърне с жълтици. Отнесъл ги на съседа си и му казал как и къде ги е намерил.
— Благодаря ти — рекъл оня. — Половината ще дам на тебе, защото ти ги намери.
И му дал половината. Тогава селянинът си накупил имот, издигнал си висока къща, сдобил се с гора, с добитък, с нивя и ливади. Годината била плодородна. Той спечелил от едно хиляда. А жълтиците в зимника си стоели още непокътнати. След няколко години той станал най-голям богаташ в оня край.
Чул за това и брат му, но не повярвал. Ала един ден видял, че сиромахът идва на кон в града, при него. Идва и кани него и жена му на гости. На имен ден го кани.
— Чух, че си разбогатял — рекъл търговецът. — Вярно ли е? По-рано нямаше що да ядеш, а сега каниш и гости… С такова разсипничество няма да отидеш далече.
— Ба, не се грижи за мене! Има и за гостите, има и за децата. По-рано наистина нямах що да ям, но сега имам — струва ми се — повече и от тебе. Ела да видиш!
— Благодаря, ще дойда.
На другия ден търговецът отишъл с жена си в селото. Гледат: висока къща, разкошно наредена, много по-хубава от тяхната, с големи градини наоколо. Къща като дворец. Завидели те на селянина. А като седнали на трапезата, видели, че идват всякакви хора — и бедни, и богати, и слепи, и куци… И домакинята гощава всички, а домакинът приказвал с всички. На брата си и на жена му той не казал дума, макар че и тях гостили като другите.
Когато свършил угощението и гостите се разотишли, търговецът запитал селянина:
— Как се замогна за такова късо време, братко? С търговия ли спечели толкова пари, или ограби някого?
— Не улучи, брате. Ни с търговия, ни с обир. Мене ми пречеше Неволята и докле се отърва от нея, много патих.
И той му разказал как Неволята вървяла по петите му и го дебнела деня и нощя; как го накарала да тръгне с нея по кръчмите и да пропие всичко; как заложил и дрехи, и имот, додето му останало само едно тяло и една душа; как след това — като видяла, че няма вече нищо за залагане — Неволята му показала трапа с парите, как — най-сетне, — след като натоварил жълтиците, той накарал Неволята да влезе в трапа и я похлупил с тежкия камък, та се отървал от нея завинаги.
Завистливият брат си помислил:
„Ще отида накрай полето и ще пусна Неволята. Нека се върне тя при брата ми и нека го опропасти, та да ми се не надува с богатството си.“
На заранта той изпратил жена си в града, а сам се запътил към оброчния камък. Стигнал там, напънал се и отместил камъка, па се надвесил да види в трапа ли е Неволята. А тя като дявол скочила изведнъж и му се яхнала на гърба, па се стиснала за него.
— Това ли се казва приятелство? — писнала тя с тънкото си гласче. — Аз ти показах жълтиците, а ти ме зарови, за да умра от глад. Сега вече няма да се откъсна от тебе. Ни за миг няма да те изпускам.
— Слушай, Невольо! — рекъл изплашено търговецът. — Ти имаш грешка. Аз не съм те затварял в тоя трап. Аз те виждам за пръв път.
— Хайде де! Недей лъга! Ти си, ти!
— Не съм, кълна ти се, че не съм аз.
— Ами кой друг ще е?
— Брат ми. Той ми разказа всичко и аз дойдох да те пусна.
— Лъжеш, хитрецо! Ти веднъж вече успя да ме измамиш, но втори път няма да ти се дам. Каквото щеш, приказвай, не слизам от гърба ти. Хайде отнеси ме в кръчмата, че ми е загоряло гърлото.
Търговецът се направил на глух. Отишъл си право вкъщи. Неволята му не слязла от гърба и там. Никой не я виждал, никой й не чувал гласа освен оня, който я носел на гърба си. Тя постоянно повтаряла да я отнесе в кръчмата, но той — като помнел братовите си думи — не я слушал.
На другия ден заранта дошли хора и казали на търговеца, че един кораб, натоварен с негови стоки, потънал в морето. Тогава богаташът решил да отиде за пръв път в кръчмата — дано забрави скръбта си. Там Неволята слязла от гърба му и почнала да пие и да яде с него. Много пари изгуляли те тая нощ.
На сутринта съобщили на търговеца, че наводнение отвлякло големия му чифлик заедно с едрия и дребния добитък. На мястото останали развалини. Още по-тежко станало на търговеца. Но Неволята го утешила: и този път го подмамила да отиде в кръчмата.
Загубите идвали една през друга, една от друга по-големи. За късо време богатият търговец обеднял. Той вече не излизал от кръчмата. Пиел, залагал и за всичко слушал гласа на Неволята. Най-сетне се отчаял: решил да се обеси.
Отишъл той при жена си и й казал какво намерение има. А тя му рекла:
— Щом е виновна за всичко Неволята, защо се не отървеш от нея? Нали видя: брат ти се отърва от Неволята и му тръгна на добре. Махни от себе си тая пуста Неволя!
А тя, като чула тия думи, още по-силно се стиснала за шията на търговеца.
— Не ме пуска, невясто, не ме пуска. Как да се отърва от нея, като се е стиснала на шията ми? Намислих да се обеся, та и нея ще стисна с въжето — да умре. Поне на вас с децата тогава ще тръгне.
Като чула това, Неволята скочила от гърба на човека, па се хванала за дрехата му. Тогава той намислил една хитрост. Излязъл на двора и отсякъл два дъбови клина. Единия от тях забил яко от едната страна на главината на едно колело. Неволята гледала и не разбирала що прави. Той вдигнал на рамо колелото, взел и другия клин и брадвата, па тръгнал към реката.
— Що си намислил да правиш? — попитала Неволята. — Да нямаш намерение да се давиш?
— Улучи — казал търговецът.
— Ами защо ти е това колело?
— Ще си оставя на него дрехите. След като се удавя, защо ще ми са дрехи?
И той си съблякъл горната дреха, па я оставил на колелото. А Неволята рекла:
— Щом си намислил и тъй да се давиш, поне да отидем в кръчмата, та да изпием тая дреха.
— Слушай, проклета Невольо! Досега каквото си казала, все съм бил готов да го изпълня. А ти ни веднъж не си ми угодила.
— Добре. Кажи що искаш!
— Хайде да поиграем на криеница.
— Да поиграем.
— Ти замижи, а аз ще се скрия.
