Николай Райнов
Неволя и богатство
Татарска приказка
Имало двама братя. Единият бил богат, а другият — беден. Те били и двамата работливи, но на единия вървяло, а на другия — не. Скоро първият забогатял дотолкова, че се преселил в града, направил си там голяма къща и се заловил за търговия. А вторият останал да живее в село. Той имал дребни деца. Колкото и да залягали с жена си да спечелят нещо, много често не можели да изкарат и за хляб. Децата плачели — нямали що да ядат.
Един ден сиромахът казал на невястата си:
— От сутрин до вечер се трудя и потя, а не припечелвам и за хляб. Дали да отида в града, при брата си, и да го помоля да ми намери някаква работа? Може би там ще успея.
— Опитай се! — казала жената. И той отишъл в града.
— Брате — рекъл на богаташа, — в голяма неволя сме изпаднали. Жена ми и децата ми нямат що да ядат. Моля ти се, помогни ми! Ти си ми брат. Намери ми някаква работа, да изкарам малко пари.
— Много искаш — казал богаташът. — Пари никой няма да ти даде. Може да ги пропиеш. Ако си съгласен да работиш за един хляб, и аз мога да ти дам работа. Но пари — не.
— Ти знаеш, че не пия. Ала щом не може инак — и за един хляб съм готов да ти работя.
Заловил се той за работа — ратайска работа. Мел двора, чесал конете, носел вода, сякъл дърва, пренасял камъни. Работил цяла седмица. В събота следобед брат му го извикал, дал му един голям самун и му казал:
— Ето ти платата за тая седмица. Ако искаш, ела в понеделник пак на работа. Но дойдеш, не дойдеш в понеделник — утре заповядай с жена си на гости: искам да те нагостя като брат. Утре ми е именният ден.
— Благодаря — казал сиромахът.
Отишъл си той вкъщи и казал на жена си що е работил и колко е спечелил.
— Малко е — рекла тя, — но по-добре малко, отколкото никак. Поне децата ще има какво да хапнат днес и утре.
— За утре брат ми ни кани с тебе на гости: имал имен ден. Да идем ли?
— Как ще идем? Там ще надойдат търговци с кадифени облекла и скъпи кожуси, а ние с тебе нямаме дрехи за пред света. Ще ни бъде срам да се покажем пред хората. Не сме за гости.
— Така е, но аз обещах. Нали ми е брат, как да го наскърбя? Па и работа ми дава…
— Добре тогава, да отидем.
На сутринта станали рано и тръгнали към града. Отишли в къщата на богаташа. Там били вече надошли много големци, търговци, чиновници, съдии. Сиромасите ги поздравили и се свили до печката, накрай дървената пейка: на трапезата ги било срам да седнат, па и никой ги не поканил. Домакинята почнала да разнася ястия и питиета на гостите. Сиромасите не погледнала. Всички почнали да ядат, да пият и да се шегуват. А сиромасите гледали и не смеели да се обадят.
— Забравиха ни — пошъпнала жената на мъжа си.
— Да, изглежда, че наистина са ни забравили — казал с половин глас мъжът и се поизкашлял.
Но богаташът се направил, че не чува. Гостите дълго яли, пили и пели весели песни. Най-сетне станали да си тръгват. Всички поблагодарили на домакините. Приближили се и сиромасите съпрузи. И те поблагодарили. Развеселените гости си тръгнали и по пътя се разпели: те били доста пийнали. Сиромахът казал на жена си:
— Невясто, да запеем и ние някоя песен.
А тя казала:
— Защо ставаш толкова глупав? Другите пеят, защото са преяли и препили. А ние защо ще пеем? Хапнахме ли нещо? Пийнахме ли нещо? Гладни дойдохме, гладни се връщаме.
— Нищо от това, невясто. Нали и ние сме били на гости, на имен ден? Срам ме е — като ни види някой, че се връщаме умърлушени, да си помисли, че не са ни гостили. Като ни чуят, че пеем, всички ще рекат, че се връщаме нагостени.
— Като ти е до песен, пей! Мене ми се никак не пее. Повече ме избива на плач.
Мъжът се разпял. Но каква е тая работа? Той пее сам-самин, а се чуват два гласа.
— Невясто, ти ли ми пригласяш натънко?
— Да ти пригласям ли? И през ум не ми минава. Нали ти казах, че не ми е до песен?
— Че кой пееше преди малко с мене?
— Откъде ще знам?
Селянинът запял отново. Пее — а се чуват два гласа: един дебел и един тънък.
Той млъкнал, млъкнал и другият глас.
— Кой ми приглася? — запитал.
— Аз, Неволята. Аз ти пригласям.
— Че къде си, та те не виждам?
— Тук съм, тук. С тебе вървя.
— Излез отпреде ми — да те видя!
Изведнъж пред сиромаха застанала Неволята — една суха, жълта жена, дрипава, боса и гологлава, с побеляла коса и сбръчкано лице.
Стигнали в село. Неволята казала на сиромаха:
— Хайде да отидем в кръчмата! Брат ти не те нагости. Аз искам да те почерпя.
— Да идем — казал селянинът.
Отишли в кръчмата. Неволята поръчала вино и луканки. Яли, пили, пели, веселили се. Накрая селянинът казал:
— Хайде, Невольо, плащай, че да си вървим! Вкъщи ме чакат.
А Неволята рекла:
— Аз черпих, а пък ти ще платиш.
— С какво ще платя, като нямам пари?
— Ще си заложиш на кръчмаря кожуха. Той ще удържи парите за виното и луканките, па на това отгоре ще ти даде и хляб — да отнесеш у дома си. Нали добре го намислих?
— Добре, но какво ще правя без кожух? Ще измръзна.
— Глупчо, глупчо! Иде пролет, а после — лято. Защо ти е през лятото кожух?
Селянинът заложил кожуха на кръчмаря. Отишъл си. С него влязла в къщата и Неволята. Легнала до огнището и заспала. На другия ден се разпъшкала: глава я боляла. Па и на селянина се не работело. Надвечер Неволята казала:
— Хайде да отидем пак в кръчмата. Аз ще почерпя.
— Не ща — рекъл сиромахът. — Ти си се научила да черпиш, а друг да плаща. Нямам ни пари, ни кожух за залагане.
— И това ще се нареди. Ти ела с мене, па се не бой! Пари ще намерим.
Отишли. Пак пили, яли, веселили се, а на тръгване Неволята накарала селянина да заложи на кръчмаря шейната си.
Тъй се пропил сиромахът. Днес — колата, утре — ралото, вдругиден — воловете: всичко изпозаложил, всичко изпопил. След месец била заложена и хижата, дето живеело бедното семейство, и кожухът на невястата, и котлето, дето си варели гозба.
Когато Неволята казала на сиромаха да отидат пак в кръчмата, той й рекъл:
— Сега ми олекна вече, Невольо: нямам ни къща, ни кожух, ни шейна, ни рало, ни волове. Нищо нямам. А който няма нищо, той няма и грижа за нищо. Ако щеш, води ме в кръчмата, ако щеш — отвъд кръчмата. Само едно запомни: отсега нататък нито черпя, нито плащам.
Тогава Неволята се угрижила.
— Добре — рекла. — Аз ще черпя, аз и ще плащам отсега нататък. А ти ще правиш каквото ти кажа.
— Кажи що да направя!
— Ще изпросиш от съседа си за един ден колата и воловете му. Ще кажеш, че отиваш за дърва.
Отишъл той и помолил съседа си да му даде колата и воловете.