гората да ги търси.
Намерил ги най-сетне на една широка поляна. Лъвовете се били наяли и се борели. А момчето било и силно, и бързо. То ги подгонило със секирата и де що удари лъв, той падал наземи, а то го връзвало с верижника за някое дърво. Тъй навързало тридесет лъва, защото имало само тридесет верижника, а другите лъвове избило със секирата. Като ги навързало по дърветата, дигнало секирата да сече гора. Избирало най-дългите и най-дебели дървета. Сякло, сякло, сетне натоварило напреко лъвовете, навързало ги един след друг — да не избяга някой, па ги повело към града. По пътя, дето се изпречи дърво, та спира, мечият син веднага го отсичал с брадвата. По гората и през полето — както и да е. Но като стигнало в града, момчето видяло, че дърветата са много дълги: не могат да минат по улиците. То се развъртяло със секирата наляво-надясно, дето имало къща да пречи, събаряло я, та разширило улиците да минат лъвовете. Като правело път по града, докато дойде до двореца, то съсипало половината къщи.
Стигнал мечият син пред двореца. Всички наизлезли да видят това чудо: лъвове носят дърва. Най-много се почудил царят; той бил пратил внука си уж да го изядат лъвовете, а ето че оня води тридесет лъва, натоварени с греди. Но хората, на които били съборени къщите, се сбрали пред двореца и почнали да се оплакват на царя. Той сега се намерил в чудо.
— Махни някъде това момче! — викали хората — Давай го, където можеш, само гледай да не стои тука, че толкова пакост ни направи! По-рано ни изби децата, а сега ни събори къщите. Ако поседи в града, целия град ще съсипе.
Пак се замислил оня цар. Какво да направи, та да махне някъде внука си? Питал царедворците да му кажат някоя леснина как да затрие мечия син. Един от най-старите в двореца му дал ум — да го прати в една още по-далечна гора, дето живеели слонове да му донесе слонски зъби. Царят повикал внука си и му рекъл:
— Добре стори, че донесе гора за строеж. Но аз искам да украся твоите чертози със слонова кост. Иди в оная планина, дето живеят слоновете, та ми донеси четиридесет слонски зъба. Сетне ще кажа да ти съградят дворец и ще те оженим.
— Да ида, дядо — рекло момчето. — Ала най-напред кажи да ми приготвят четиридесет големи котела и осемдесет ведра вино, да ги натоварят на коне и мулета и да ми дадат да ги откарам на планината. Сетне ще ти донеса слонски зъби. И една голяма лопата да ми направят — да може отведнъж къща да дигне. Тогава ще вървя.
Царят заповядал да изковат четиридесет големи котела и да приготвят осемдесет ведра вино в мехове.
Натоварили котлите и меховете, дали на момчето голямата лопата и то тръгнало. Отвело конете и мулетата в далечната гора, дето живеели слонове, разтоварило ги, па ги вързало да пасат на една поляна. Сетне дигнало на рамо лопатата и тръгнало из гората. Навред, където видяло извор или ручей да тече, засипвало го с пръст и камъни. Тъй обиколило цялата гора и засипало всички извори. После се върнало на ливадата, наредило котлите и наляло в тях виното от меховете, па легнало да спи. Тръгнали слоновете да дирят вода. Обиколили всички места, дето знаели, че има вода, но никъде не намерили. Най-сетне, прежаднели, минали през оная поляна, дето спяло момчето. Като видели котли с вино, нахвърляли се да пият; пили, пили, изпили виното. Опили се и почнали да падат — кой додето бил стигнал — и да заспиват един по един. Когато момчето се събудило, гледа — виното изпито, котлите празни. Тогава то станало и тръгнало да дири слоновете. Който дето виждало, изваждало му двата зъба и ги хвърляло на поляната. Тъй извадило не четиридесет зъба, а два пъти повече. Натоварило сетне котлите, меховете и слонските зъби на добитъка и ги откарало в двореца. Царят пак почнал да се чуди какво да прави с това момче: и хитро, и юнак, и безстрашно. Отново свикал царедворците — да се посъветва с тях. Един му рекъл това, друг — онова. Най-сетне пак се обадил старецът.
— Я да го пратим — рекъл той — в песоглавската земя да събере данъка. Песоглавците от деветдесет години данък не са платили, но са толкова зли и страшни, че никой от нашето царство не е посмял да иде да поиска данъка. И момчето да отиде — и него ще убият. Те са хора силни и страшни, главата им е кучешка, хора ядат и имат сърце, люто в гняв. При тях да го пратим.
Царят се зарадвал, че най-сетне се намерила леснина — да си отърве царството от мечия син. Той повикал момчето и му казал:
— Ти докара, синко, греди за строеж и слонски зъби, но си нямаме пари да почнем градежа. У песоглавската земя от деветдесет години не сме пращали човек да ни събира данъците, че там хората са лоши, а нашите люде падат малко страхливи. Много пари имат да ни дават песоглавците за данък. Да идеш да вземеш тия пари, да ми ги донесеш, па тогава ще ти дигна дворец и ще те оженя.
— Да ида, дядо — рекло момчето.
Взело си секирата на рамо и тръгнало. Вървяло, вървяло, сума земи преминало. Като минавало през една гора, видяло един човек, който скубел брястове с корен, като избирал най-дебелите — ония, които и трима души мъчно биха обгърнали. А той, като хване бряста за върха, подръпне го малко и го измъкне изземи. С тия брястове човекът си заграждал градината.
Момчето го погледнало отдалеч, па си рекло:
— Ей че силен човек!
И отишло при него.
— Помага Бог, чичо — рекло то.
— Дал Бог добро, побратиме — отвърнал силачът.
— Много си силен, чичо — казало момчето. — Да ти е жива силата.
— Дай Боже — рекъл оня. — Но от мене има още по-силен.
— Кой е той и къде е?
— Не го знам де е, не съм го и виждал; само съм слушал за него. Силен е царският внук, който е навързал тридесет лъва и ги е натоварил с дърва; силен е, защото е извадил на четиридесет слона зъбите.
— Та аз съм тоя царски внук, юначе — казало момчето.
— Накъде си тръгнал?
— Отивам у песоглавската земя; има да събирам царски пари.
— Да дойда ли и аз с тебе? Не съм ходил у тая земя, а сам ме е страх да вървя.
— Може, може — рекло момчето. — Ако искаш, ела: дружина ще сме си.
И тръгнали заедно. Ходили, що ходили, много чужди земи минали. Стигнали до друга гора. И там намерили един силен, който скубел дъбове.
— Помага Бог, побратиме — рекли те.
— Дал Бог добро — отвърнал силачът. — Накъде сте тръгнали?
— У песоглавската земя ще идем да събираме пари; деветдесет години данък не са плащали. Много пари ще вземем.
— Искате ли и мене за другар?
— Искаме те, искаме.
И той тръгнал заедно с тях. Двамата силачи си отскубнали по едно дърво от гората, единият — бряст, а другият — дъб, окастрили ги и ги понесли на рамо, а момчето си носело само секирата. Вървели така тримата дълго време. Пак минали много чужди земи. Стигнали на едно място до едни стръмни и високи скали, отдето не можело да се мине. Изправили се ония канари — като стени: само птиче може да ги прехвръкне. Спрели се юнаците, гледали отсам, гледали оттатък — отникъде нямало пролез. По едно време видели наблизо под едно дърво някакъв човек, че спи. Събудили го тримата юнаци и му рекли:
— Добър ден, юначе.
— Дал Бог добро, побратими.
— Има ли път — рекли — да минем отвъд?
— За едни има — казал момъкът, — а за други няма.
— Как тъй: за едни има, а за други да няма?
— Аз отварям път — рекъл юнакът. — Комуто отворя, ще мине; комуто не отворя — няма.
— Ами за нас има ли? — запитали те.
— Ще се намери — отвърнал той, па станал, опрял гръб о канарите, размърдал ги насам-натам, разместил ги, както се разместват леки камъни, и отворил път.
